Тази година фестивалът в Карлови Вари празнува двойна годишнина – 80 години от първото си издание през 1946 г. и 60-ото издание на самия фестивал. Разликата не е случайна. Между 1959 и 1994 г., по политическо решение на комунистическия режим, фестивалът в Карлови Вари се провежда през година, като редува домакинството си с Московския международен филмов фестивал. Едва след 1994 г. Карлови Вари се завръща към ежегодното си провеждане. Вълнението е голямо, големите имена – също. Сред тях е и легендата Дъстин Хофман.

Преди прожекцията на „Абсолвентът“ Хофман – вече носител на „Кристален глобус“ за изключителен принос към световното кино – излезе на сцената и сподели впечатленията си, че човек често стои пред огледалото и се прави на такъв, какъвто не е – гълта корема, изправя раменете, сякаш бяга от себе си, когато е изправен срещу собствения си образ. Сподели също, че дори сега, на 88-годишна възраст, той самият все още не е сигурен кой в действителност е Дъстин Хофман. Думите му сякаш описват и героинята Здена (Павла Томицова) във филма на чешкия режисьор Шимон Холи „Чика Чека“, или „Чешко момиче“, който се бори с още 11 заглавия за голямата награда „Кристален глобус“.

Здена отнесено бута количката си в супермаркета, докато не се удря в друга. Скоро разбираме защо. Майка ѝ е в болница, а мъжът ѝ е починал. Къщата има нужда от ремонт, а от агенция по недвижими имоти кръжат като лешояди и разпитват дали не могат да купят дома ѝ. Добрата новина е, че синът ѝ Лукаш се прибира от Франция, но дори това хвърля смут в душата ѝ, защото той ѝ признава съкровена тайна, за която не е предполагала: „Мамо, аз съм гей. И не работя в банка, работя като drag queen”. Преди да почине, майка ѝ държи да гледа още веднъж естрадната певица Хелена Вондрачкова. Ето, появява се златна възможност. Здена се съгласява двамата с Лукаш да изпълнят последното желание на майка ѝ.

Вместо дълги монолози, скандали и спорове през сълзи майка и син за първи път се опознават. На Здена дори ѝ е забавно да наблюдава как синът ѝ се преобразява в бомбастичната Вондрачкова. Да, вярно, малко се срамува да го гледа, но се крие като малко дете, на което му е любопитно, а не като възрастната консервативна жена, която на практика е. Това отличава „Чика Чека“ още след половин час. Шимон Холи ни изненадва с това колко неконвенционално подхожда към един фестивален филм. При това не търси ексцентричността на героите си по начина, по който би го направил Алмодовар, и вместо спектакъла го интересува делничното чудо на взаимното приемане. Подобна лекота е урок, който и нашето кино би могло по-често да си позволява.

В същия първи ден на фестивала бе прожекцията и на непалския филм „Слонове в мъглата“, който разказва за трудностите на малка общност от травестити, а слоновете се явяваха като метафора и възмездие за нетолерантното село. Понякога безспорно красив, но много по-очаквано патетичен филм, за разлика от „Чика Чека“, който печели с лекота и очарование. Шимон предпочита да открие хумора и човечността там, където често отсъства – в разбирането между родител и дете. И се получава. Защото колкото и драматичен да е един такъв разговор, Шимон ни убеждава, че всъщност е и много обикновен. Редно е да бъде обикновен, дори да се промъкват и реплики като: „Не сте лоши хора, ама…“.

Първото музикално изпълнение във филма е комично, тъжно и малко опасно. Като самия филм. Майката на Здена не разпознава своя внук и е сигурна, че пред нея пее в цялата си прелест самата Хелена Вондрачкова. Това ѝ носи голямо щастие, но за всички останали е и горчиво напомняне, че с възрастта човек губи представа за реалността. Малко по-късно „Чика Чека“ разбива още едно клише. Да, Лукаш е носител на новото и различното, но макар да очакваме от него да се бори с ограниченията, се случва точно обратното – опитва се да изхвърли част от вещите на майка си и да наложи ограничения на нея. Нейният отговор е нещо, което в друг филм бихме очаквали от сина ѝ: „Остави ме да живея живота си така, както ми харесва“. Много е хубав този баланс, който Холи постига във филма си. Всичко изглежда едновременно важно и незначително, комично и тъжно, досущ като общуването между родител и дете. А междувременно някъде отзад, като фон, майстори ремонтират къщата, подобно на героите, които ремонтират себе си.

„Чика Чека“ е филм за обновлението и новите начала,без значение от възрастта. Наподобява закачлива усмивка в огледалото, след като най-сетне си престанал да свиваш корема и да изпъчваш раменете. Усмивка, която идва, когато приемеш себе си такъв, какъвто си.