Вдъхновен от сюжета на „Европа '51“ и структурата на „Психо“, последният филм на Раду Жуде, нихилистично настроения хуморист на румънската Нова вълна, е остра социална сатира, осмиваща дребнобуржоазния морал и инфантилните екзистенциални тревоги на самозабравилата се средна класа, която северната ни съседка успешно култивира от години. Иронизирайки факта, че хората на Балканите си остават „тъмни субекти“ дори когато стандартът им на живот расте, „Континентал '25“ показва, че нито европейските, нито традиционните ценности са способни да направят обществата ни по-справедливи, когато мнозинството ги изповядва сляпо – единствено за да прикрие и/или оправдае низките си страсти, нужди и цели. 

Поне такъв е случаят с Орсоля, поредния сложен, завидно добре изграден женски образ на Жуде. Тя е съпруга, майка и съдебен изпълнител, работещ за градския съд на Клуж-Напока, историческата столица на област Трансилвания. Освен че е второто най-гъсто населено място в Румъния, градът е известен и като бързо разрастващ се академичен, технологичен и културен център, който устойчиво започва да се развива след 2004 г., когато скандалният му кмет, крайнодесният националист Георге Фунар, губи местните избори за първи път от началото на 90-те. Контекстът е важен, доколкото Жуде взима на прицел именно „джентрификацията“ на Клуж-Напока, разкривайки абсурдите и противоречията на урбанизацията и прогреса. Това се случва най-вече в първите двайсетина минути на филма, когато камерата равнодушно проследява тежкото, изпълнено с нелепи моменти ежедневие на местен клошар, лутащ се нервно из градската среда в търсене на пари, храна и празни бутилки. 

Бързо си проличава колко самотен и отчуждаващ може да е животът в „бетонната джунгла“, но Жуде се опитва да покаже и друго – как високите технологии бавно, но сигурно превземат (и допълнително дехуманизират) ежедневието в модерния метропол. Най-красноречиви в това отношение са две сцени – в първата мъжът преминава през някакъв идиотски атракцион, пълен с аниматронни динозаври, махащи сковано с глава и опашка, докато във втората го „напада“ куче робот, което изглежда „разстроено“, че някой рови в кофа в центъра на града. Като оставим настрана препратката към един от дистопичните светове на „Черното огледало“, подобни моменти, каквито Жуде вмъква до самия край на филма, показват колко все по-абсурден, безсмислен и суров изглежда човешкият бит в един „силициев свят“, колонизиран от „интелигенти“ машини, нехаещи за нашето оцеляване и благополучие.

От друга страна, режисьорът бързо ни напомня, че все още няма по-жесток и страшен звяр от човека, когато просякът се прибира „у дома“ – в сервизното помещение на стара сграда, която скоро ще бъде реновирана – само за да завари Орсоля, придружена от група маскирани полицаи. Тя му връчва заповед за принудително изселване, а той, отблъснат от идеята да скита от приют на приют, решава (и успява) да се самоубие, обесвайки се на радиатора в „квартирата“ си. Измъчвана от чувство за вина, Орсоля изпада в екзистенциална криза, отказва се от почивката си в Гърция (като настоява семейството ѝ да отиде без нея) и започва да обикаля Клуж, срещайки се с роднини, приятели и познати, на които разказва ужасната история с надежда, че все някой ще е в състояние да я убеди, че не е отговорна за случилото се. Следва поредица от теологични, политически и философски разговори за всичко от будизма (и „Перфектни дни“ на Вендерс) до моралния упадък на Православната църква и обтегнатите румънско-унгарски отношения в Трансилвания. В подобни диалози Жуде е най-силен, тъй като винаги съумява да комбинира актуалното с интелектуалното, без впечатляващата му ерудиция да натежи (макар че филмите му са пълни с прикрити и явни препратки към най-различни мислители, писатели и режисьори).

Разбира се, нито срещата с грубата ѝ майка, нито разговорът с надменния ѝ изповедник помагат на Орсоля да се помири със себе си, смъртта и Бог. И все пак покрай цялото преживяване тя поне си намира любовник – бивш неин студент по право, който я ухажва с многозначителни коани, разобличаващи безсмислието и празнотата на съществуването. Именно сексът с него (случил се спонтанно през нощта в парка) има най-благотворен ефект върху нейното духовно и емоционално състояние, като от това могат да се изведат само ред твърде цинични заключения за източника на безпокойството ѝ. Жуде обаче някак успява да тласне (анти)героинята си в подобна посока, без да морализаторства и/или да изглежда твърде груб и язвителен. По-скоро си проличава обратното – с каква емпатия, разбиране и трезвост режисьорът третира човешките слабости и желания. Посланието е ясно – ако не прикриваме страстите си зад паравана на ценностите, духовността и/или крехкото ни чувство за вина, то тогава светът ще е малко по-поносим (въпреки че ще има повече „каръшко чукане“).

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.