КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ ДА Я ВИДИТЕ


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ ДА Я ВИДИТЕ

Две приятелски двойки от Мадрид седят в кафене и слушат изпълнение на пиано, озаглавено „Лимбо“. Камерата се взира в лицето на първия, на втория, на третия, на четвъртия, после отново и така – до края на изпълнението. Лицата са на съсредоточени хора, без особена мимика. Трийсетина годишни, мили, свежи. Времето е на пандемията, но не в най-лошите ѝ моменти – в бара седят без маски, навън обаче ги слагат. Допиват виното си и разговарят (сякаш с лека неловкост): едната двойка се е преместила в къща в покрайнините и е доволна да е там. „Трябва да дойдете да я видите“, настояват те и другата двойка в крайна сметка отива, но едва след шест месеца. Във влака мъжът чете книгата, която шест месеца по-рано жената е чела в леглото – „Трябва да промениш живота си“ на философа Петер Слотердайк (да, голямо трябване пада в тези заглавия). Домакините развеждат приятелите си из къщата, обясняват от кого и как са я наследили. В разговора между другото става ясно, че едната жена, бременна при срещата в бара, е пометнала. Тоновете са равни, информирани, емоции отсъстват – може би само малко неудовлетворение, но в рамките на разумното. За обяд се пече агне сукалче – единият мъж обяснява на другия на колко градуса го е сложил и как го обръща. „Съвременният човек е вегетарианец, който живее месоядно“, гостенката цитира по памет Слотердайк. И някъде тук аз напуснах салона, както правя обикновено с ежегодните произведения на Хона̀с Труеба, които искрено се мъча да догледам, но не успявам. Дори когато знам, че до финала остават по-малко от двайсет минути, както в случая (цялото е дълго час, което е отбелязано и на плаката). Чета испанска рецензия, в която се казва, че в третината, която съм пропуснала, четвъртата стена падала и пак нищо не ставало. Оценката на рецензентката за общото изживяване е 5 от 10 точки.

Оценката на 56-ия карловиварски фестивал обаче е възможно най-висока: „Трябва да дойдете да я видите“ получи специалната награда на петчленното жури на големия конкурс. Което не ме изненада, тъй като награди получават – също толкова необяснимо за мен – и другите съчинения на младия Труеба (41-годишния син на Фернандо Труеба, автор на плоски, но колоритни комедии, от които най-познатата вероятно е „Бел епок“) – „Кой пречи“, „Август в Мадрид“, „Романтичните изгнаници“. От друга страна, решението на журито е все пак разочароващо, защото сред дванайсетимата участника в общо взето, слабото състезание тази година имаше и няколко достойни – яркият германски „Обикновените“, солидният японски „Далечен бряг“, сърцатият български „Една провинциална болница“ (награда на икуменическото жури). Ще ми се да кажа поне, че „Трябва да дойдете да я видите“ е маниерно интелектуалско упражнение, но всичко в този „филм“ е толкова битово-буквално, толкова оскъдно и безцелно, че мога да го сравня само със звукова инсталация с шум от празна стая. И ако има нещо, което е добре постигнато тук, то е работата на камерата, въвеждащите титри с музиката под тях и умелото убягване от съдържание, драматизъм или залог.

Във финалната вечер на фестивала на 9 юли „Кристалният глобус“ се оказа у иранката Садаф Форуги за нейния равен, по-скоро безличен „Лято на надеждата“, в който семейни отношения се уточняват на висок глас в красив интериор, но не много повече от това. „Думата“ на Беата Парканова взе призовете за режисура и за най-добра мъжка роля (Мартин Фингер) за стилно поднесената, ненужно разтеглена, но хубаво изиграна история на един почтен безпартиен нотариус и храбрата му съпруга, които заедно се справят с неговия душевен срив, без да отстъпят от приличието и елегантността си, по времето на „чешките събития“ от 1968 година (гледната точка е любопитна – изцяло откъм вътрешността на семейството, върху което историческите сътресения хвърлят отблясъци и сенки, без да бъдат показвани директно). От всички отличени като че ли добре нацелени бяха само актьорите – Мариам Хундадзе и Таки Мумладзе си поделиха наградата за женска роля за участието в „Собствена стая“ на Сосо Блиадзе, в който отдадено играят съквартирантки и любовници. Филмът е много гледаем, макар и излишно дълъг и сякаш твърде съсредоточен в това да предизвиква консервативните грузински зрители и институции (не толкова отдавна доста по-изисканият „И след това танцувахме“ предизвика нападения над кина и остри реакции на Църквата, което може да се очаква и сега).

Голямото нововъведение във фестивала през 2022-ра е преформулирането на втората му конкурсна програма. От 90-те насам тя се наричаше „На изток от Запада“ и целеше да даде възможност на творците от доскорошния Източен блок „да излязат от политически индоктринираната си изолация, както институционална, така и психологическа“ (по думите на фестивалния директор Карел Ох). Хубавата вест е, че от тази година разделът вече се казва „Проксима“ и е отворен за филми от цял свят, понеже „мисията вече е изпълнена“. Сред също дванайсетте конкурента в първата „Проксима“ второто жури удостои с голямата награда чешкия документален „Изпитание за дарбите“ на Адела Комрзи и Томаш Бояр – за приемните изпити в пражката академия за изящни изкуства.