„Точка на кипене“ на познатия като актьор Филип Барантини е увлекателен, компетентно направен филм с превъзходни актьори и – ако други не бяха получили големите награди – щеше да е единственият от дузината в състезанието за Кристалния глобус, за който ми се иска да кажа някоя дума. Карлови Вари е образцово организиран фестивал, който влага завиден човешки и друг ресурс в представянето, контекстуализирането и придвижването напред на световното кино (и особено на това, което е „на изток от Запада“, както именно се казва втората по важност състезателна подборка тук). Но не всяка година съдържанието му позволява възторзи – в селекцията за 2021-ва например преобладаваха историите, създадени без риск, без страст и дори без цел. На техен фон „Точка на кипене“ стоеше като едва ли не камикадзе начинание с волята си да се посвети изцяло на задните помещения и трудовата динамика на едно заведение за хранене, както и с адреналиновото си изпълнение.

Разказът започва презглава в навечерието на Коледа: Анди Джоунс (винаги впечатляващият Стивън Греъм, когото впрочем не бива да пропускате в минисериала „Добродетелите“) влита през черния вход на лондонски ресторант, докато се извинява по телефона за поредното си занемарено задължение. Той е главният готвач и е в лош момент – разделил се е с жена си, не успява да е повече от декоративен баща на детето си, от два месеца живее чергарски, пие извън мярата, забравя и отлага твърде много ангажименти. А вместо да е повод за радост, изпипаното му меню привлича брой клиенти, които екипът на ресторанта едва е в състояние да обслужи...

Въпросният екип е сравнително малък, разнообразен и камерата на Матю Люис, която препуска до Анди през голяма част от времето, периодично се „залисва“ с някого от колегите му. Точно тези моменти са най-хубавите. Някои щрихират портрети, други – взаимодействия: конфликтът между преработилата миячка на чинии и мързеливия ѝ помощник; арогантността на група клиенти към тъмнокожата сервитьорка, която обслужва масата им; негодуващото изригване на готвачката Карли (Винет Робинсън, отличена за ролята си със специален диплом от журито в Карлови Вари), която реално движи работата в кухнята; разстроеното съобщение по телефона на скритата в тоалетните салонна управителка Бет до баща ѝ, който притежава ресторанта („Никой не ме харесва!“); трогателната сцена в сладкарския екип (слънчевата сладкарка случайно мярва под ръкава на младия си асистент белези от самонараняване, двамата разменят думи с преливащи очи и се прегръщат с братска обич и разбиране). И много още.

Филмът е заснет от ръка, в един-единствен продължителен кадър, което му придава – по най-положителния начин – привкус както на импровизационен театър, така и на телевизионно риалити, а на места и на репортаж от бойното поле. Екипът на ресторанта е подложен на изпитание след изпитание и операторът се притичва да удостовери детайлите. Започваме с неочакваното посещение на инспектор по хигиената, който занижава „бала“ на заведението поради неизрядна документация, продължаваме с обезпокоителното за Анди гостуване на готвача конкурент Алистър Скай в компанията на известна с жлъчните си оценки критичка, минаваме през анафилактичен шок на клиентка (алергията ѝ към ядки е толкова пъти спомената, че няма съмнение какво следва – тази досадна „пушка“, която неизбежно гръмва, е една от малкото явни слабости на сценария)...

Темата на „Точка на кипене“ на пръв поглед е пълната изнемога, до която почти неусетно може да се докара един съвременен човек, нищо че е с удовлетворителна професия и толерантна среда. Всъщност обаче главен герой е целият напрегнат микрокосмос зад кулисите на празничния кипеж в големия град, затова и може да се каже, че темата на филма е сътрудничеството – „кошерният“ тип действие, което е толкова възхитително в живота и толкова рядко разглеждано в киното. Барантино и компания са вложили много хъс и умение в направата му, при все че няма как да не са знаели, че се захващат с нещо непопулярно. И това е особено уважително. Ако трябва да поставя „Точка на кипене“ до някой от филмите, за които вече сме писали, то ще е на лавицата до „Усет за празник“ на Накаш и Толедано (макар в случая да не говорим за комедия, а за драма).