Като Адам и Ева, но не в началото на света, а в края – това са съпрузите якути Хабджъ и Керемес в своята дървена къщурка с пролуки, набити с лишеи, далеч от всичко лесно някъде през ХIХ век; далеч дори от сънародниците си в дълбокия Север. Лятото преваля, заложените в гората и в езерото капани пустеят, тревата расте на проскубани туфи и сеното за единствената крава ще бъде оскъдно, провизиите се топят, децата се раждат мъртви, шаманът идва да танцува и пее, но нищо не успява да свърши – боговете и духовете не отговарят. Когато Хабджъ, вече убеден, че предстоящата зима ще ги унищожи, отива в най-близкото село да помоли за помощ местния първенец, онзи, пищно облечен и подобаващо угоен, вижда в бедняка възможност да се отърве от собствения си проблем – царска Русия му е пратила един от своите престъпници на каторга, а той не знае къде да го дене. И така става, че Хабджъ се връща в окаяния си дом не с чувал брашно, както е очаквал, а с още едно гърло, в което да наливат суорат. Новият човек се оказва змията в рая на съпрузите. Раят не е на изобилието или на късмета, а на работещото им партньорство, а змията не е библейската с изкусителната ябълка, а онази от пословицата – стоплената в пазвата. Името на „бандита от Юга“ е Костя, но Хабджъ го нарича просто „нууча“, „руснак“ на якутски.

„Нууча“ е могъщият втори пълнометражен филм на Владимир Мункуев (1987, Якутск), който се състезава с още 11 заглавия в раздела „На изток от запада“ на 55-ото издание на фестивала в Карлови Вари, отложено пандемично от юли за август 2021-ва. „Нууча“ е класи, етажи и геологически пластове над останалите, включително над всички, които се надпреварват за Кристалния глобус в основната конкурсна селекция. Но нека първо да кажем какво не е. Това не е исторически епос със страст към калища, кървища, масовки и лесна смърт. Не е умилително зрелище за изстискване на сантиментална сълза. Не е романтично преиначаване на епоха, в която съществуването е било битка за оцеляване. Не е фолклорна възстановка с елементи на наивна национална гордост от прокъсаните шевици на миналото. И не е мрачна поредица от нещастия, която да ни накара да се почувстваме уютно дори в най-нелепото съвремие.

„Нууча“ е интимна, проницателна картина на нееднозначната душа на човека, в която животът има значение, а чувствата идват от разпознаваеми от всеки източници и са валидни във всякакъв контекст. И в отношенията на героите, и в самотните им моменти не спираме да разбираме неща за тях, за времената, за мястото и за себе си, а маниерът на Мункуев (чийто кинокумир по думите му е Георги Данелия) да информира и да структурира постига онова, което някой беше казал за отличния разказ: не знаеш накъде води, но в края си убеден, че точно там е трябвало да стигне. Актьорите са великолепни, органични по начин, който в огромната част от случаите е непостижим за игралното кино. Персонажите са неустоимо привлекателни за гледане, слушане и мислене дори в мерзостта, странността или слабостта си (и може би най-много именно в крайностите). Диалозите са смислени и навременни; местните специфики отварят апетит за още. Камерата на Денис Клеблеев е влюбена в лицата, телата, дрехите, предметите, тесния интериор, гигантския екстериор и благодарение на нейното търсещо, вникващо око сме пленени от събитията, все по-ангажирани с тях.

Главните герои в този филм са изпосталели. Ръцете им изглеждат отрудени, не гримирани. Нежността е много малко, затова е с крещяща сила. Същото важи и за насилието, което е постоянна възможност, рядко изригва и когато го прави, боли. „Нууча“ се движи в координатна система на неравенството и безнадеждността, където се ориентираме бързо, с атавистични сетива, за съжаление, неостарели достатъчно, че да ги забравим. Човек е по-добре от животно, бял е по-добре от тъмен, въоръжен е по-добре от невъоръжен, мъж е по-добре от жена. И тук е моментът да кажем, че Ирина Михайлова в ролята на Керемес носи изумитална тежест и отговорност и се справя величаво. Нейната героиня е голямата потърпевша от всичко, тя носи най-много и най-разнообразна мъка. И въпреки това нито за секунда не се разсипва до нищожност или отвратителност, а запазва човешката си цялост. Финалът е логично повторение на началото, но вече на друго ниво и с друг интензитет.

Дали историята в „Нууча“ е етнографски точна (малкото сцени със стари обичаи са крайно интересни и визуално стъписващи), съвременният външен зрител няма да разбере – важното е, че емоционалната ѝ прецизност е факт, както и съществеността на събраното в нея. Сценарият е вдъхновен от „Якутски разкази, повести и спомени“ на поляка Вацлав Серошевски (1858–1945) и по-точно от разказа „Хайлак“ (използван впрочем по любопитен начин и в „Огнярят“, един от последните филми на Алексей Балабанов), но внесените промени са много и радикални...

Якутия (понастоящем Република Саха в рамките на Русия) е едно от местата с най-сложен за обитаване климат в света и с население от по-малко от милион души на три милиона квадратни километра, но за сметка на това произвежда горе-долу толкова филми годишно, колкото и България. И те са не само за вътрешно ползване, но и настъпват по международните екрани. Ако съдя по единствения си якутски филм дотук – с много солидно основание.

На 28 август 2021 г. „Нууча“ получи голямата награда в раздела „На изток от запада“ на 55-ото издание на международния кинофестивал в Карлови Вари.