В последния ден от карловарския фестивал ми беше много интересно да установя, че в класацията за наградата на публиката големите поп-продукции – „Паразити“, „Мъртвите не умират“, „Вчера си е за вчера“ – въобще не са се добрали до челната десятка, а на първите три позиции са се вдигнали три чешки заглавия, от които, вече съвсем нетипично, първите две са документални, и то биографични: „Иржи Сухи – да бориш живота с размах“, „Форман срещу Форман“ и „На покрива“.

Милош Форман (1932–2018) е автор на има-няма четиринайсет пълнометражни филма, пет на чешки, девет на английски. И повечето от тях са световна класика, отличавана с Оскари, Сезари, финландски Юсита, датски Бодили и италиански Давиди, със Златни мечки и глобуси, с награди на журито в Кан и на критиката по цял свят. На името му са кръстени улици. И астероид. Дебютира с „Прослушване“ в началото на 1964 г. (доставете си удоволствието да го гледате и да видите колко много се е вдъхновил от него, а и не само, Павликовски за „Студена война“), а по-късно същата година с „Черен Петър“ печели в Локарно Златното платно (сегашният Златен леопард влиза в обращение чак през 1968-а). Следващият му филм, „Любовта на русокосата“ (1965), е избран в конкурсната програма на фестивала във Венеция и се превръща в един от знаковите образци на Чехословашката нова вълна. След Пражката пролет и съветската окупация през 1968 г. Форман емигрира в САЩ, където се установява завинаги. Там снима „Полет над кукувиче гнездо“, „Коса“, „Рагтайм“, „Амадеус“, „Народът срещу Лари Флинт“...

Разказът във „Форман срещу Форман“ на Хелена Тршещикова и Якуб Хейна започва от родния му град Часлав и мирните първи години край езерото Маха, където отварят хотел родителите на малкия Ян Томаш (жалко че не става ясно защо и кога „Милош“ измества кръщелното му име), и веднага маркира двата най-силни спомена от детството: първия гледан филм (няма версия на операта „Продадена невеста“, която зрителите спонтанно озвучават с пеене от залата – заради това малко чудо още шестгодишен се влюбва в киното) и ранното осиротяване... „Мама в Аушвиц, а татко в Бухенвалд“ – родителите му са убити в нацистките концлагери, а момчето заживява първо по домовете на роднини, после в известния интернат в Подебради (по същото време там е и момчето Вацлав Хавел), винаги с чувството, че е външен...

На десетата минута от този наситен, бързотечен обзор на Форман вече сме с него в Прага, където той учи сценарно писане в Академията за изпълнителски изкуства: там, за късмет на студентите, преподават едни от най-талантливите артисти, държани от комунистите далеч от „опасното“ творческо поле на изява. И ето че Милош прави кастинг за първия си филм и избира за него бъдещата си втора съпруга, и му се раждат близнаците Матей и Петър. Вторият е кръстен на снимащия се в момента „Черен Петър“ и именно неговият глас чете в първо лице автобиографичните откъси зад кадър във „Форман срещу Форман“... (Трийсет и четири години по-късно на режисьора ще се родят още двама близнаци, Ендрю и Джеймс, но до тази история ще стигнем чак на 67-ата минута.)

„Получих картичката. Много поздрави“ – с това и нищо повече отговаря от Латинска Америка биологичният баща на Форман, когато, дълго след като майка му е загинала, Форман научава от нейна сълагерничка тайната на произхода си – син е на архитекта, проектирал хотела край езерото – и му пише, за да помоли за среща... През август 1968-а двама приятели французи заемат новата кола на Франсоа Трюфо и докарват от окупирана Прага в Париж при Милош жена му и децата (скоро след това двамата се разделят – тя се прибира в Чехословакия, той заминава за Америка). „Форман срещу Форман“ изобилства на такива любопитни детайли – всички поднесени с шеметна скорост, бодра музика и разбираеми връзки помежду си в кадри от и за режисьора, снимки от семейния архив, фрагменти от два документални филма за него от 80-те („Хитилова срещу Форман“ и „Милош Форман – кукувичето яйце“).

Тук ще видите Милош Форман да разкоства идиотизма на „социалистическия реализъм“; да заявява любовта си към непрофесионалните актьори; да обяснява (по плувки в Кан!) защо „свободата те прави мързелив“ и да уточнява, вече в САЩ, че „свободата е там, където можеш на висок глас да се усъмниш в наличието ѝ“... Ще го чуете да разказва как, когато пристига в Щатите и се хвърля да изследва живота на хипитата, на чиято свобода е заблазявал, открива колко „крайно скучни“ са. Как прави първия си американски филм по „чешкия начин“ и озадачава и отблъсква местните зрители, та се заинатява да намери друг способ (а междувременно изпада в дълга летаргия в легендарния хотел „Челси“). Как „Полет над кукувиче гнездо“ му е паснал на емпатията и опита заради доскорошния живот в лудницата на соцлагера... Как в „Амадеус“ се е идентифицирал повече със Салиери, понеже „завиждах на Фелини – изрича със смях, – завиждах на Антониони...“ (Странно все пак, че след спирането върху всеки филм, последните два, „Човек на луната“ и „Призраците на Гоя“, са изцяло прескочени.)

„Нямам нужда от хепиенд, но имам нужда от катарзис. Трябва ми да знам, че трагедията не е била напразно.“ За мен това е най-важното изречение в целия филм, приложимо не само към кариерата или биографията на чешкия режисьор, но и към всичко и всички. Включително към „Форман срещу Форман“. Филмът е построен изключително сръчно и премерено, но неговата спешност вероятно ще се окаже проблем за едни, точно както за други ще е предимство: за катарзиса се иска миг за поемане на дъх. При всички положения обаче след края му човек копнее да гледа киното на Милош Форман. Което вероятно е хепиенд.