Всички говорят за “Тони Ердман” още от Кан, където той се състезаваше за Златна палма, но получи само “утешителната” награда на ФИПРЕССИ. В Карлови Вари, където филмът е част от панорамата “Хоризонти”, говоренето около него е вече толкова настойчиво, че опашката започва да се събира два часа преди прожекцията.
Това е третият филм на Марен Аде (1976), която е сценаристка и режисьорка и на предишните си два (“Гората от дърветата” и “Всички останали”), живее в Берлин, има собствена продуцентска компания (Комплицен) и две малки деца, заради които е приключила монтажа на “Тони Ердман” има-няма пет дни преди премиерата му през май. “Наистина всячески се опитах да го съкратя – казва, – но така си губеше сложността. Освен това дори с 10 минути по-малко усещането беше, че става по-дълъг...”
Първите 120 минути са протяжни, разредени, изнервящи, наглед безцелни, във финалните 42 всичко си идва по местата по парадоксален начин, а през следващите 24 или 48 часа филмът отлежава в душата и от дразнещо, почти възмутително изживяване, се превръща в нещо, което осмисля целия фестивал: хем кристално ясно, хем безмилостно действащо по етажите под съзнанието.
Въпреки множеството пълнокръвни второстепенни действащи лица, тук в крайна сметка има само двама герои: баща и дъщеря. Не застаряващ и леко вдетинен мъж и рационална жена в разцвета на силите си, не нещо друго, а именно баща и дъщеря – две роли, позиции, пози, необходимости, неизбежности. Винфрид (Петер Зимонишек) е пенсиониран учител по музика с лош вкус: външността му е размъкната, а шегите – ненавременни и от оня тип, който хвърля останалите в мълчаливо неудобство или в хихикане (ту смутено, ту подигравателно, но рядко радостно). Инес (Зандра Хюлер) е бързо растяща в кариерата служителка на международна консултантска фирма, работи в Букурещ, сраснала се е с мобилния си телефон и е овладяла изкуството да е груба чрез любезност. Когато се срещат след явно дълго мълчание помежду си, разговор не се получава. Ето как Винфрид, с все безвкусните си шеги и идеалния си усет за неуместно включване, се материализира на гости в Букурещ – уж за уикенда, уж за рождения ден на Инес.
Важно уточнение: Винфрид не е невинен. Недоумението, с което го гледат майка му и домашната й помощничка, щастливо омъжената му бивша съпруга, последният му (също вече бивш) ученик по пиано, децата и някогашните колеги в училището плюс повечето непознати, е оправдано: инфантилното му желание да е забавен често не просто смущава, а обижда. Стоварването му в живота на неговата дъщеря – да, фалшиво лъскав, превзето важен и нелепо ритуален, но все пак по неин избор, – в света на едрите бизнес риби с тяхната рибешка хладина и плъзгавост, е чиста проба насилие, унижение. Той не идва да разгроми остроумно някакви несправедливости, даже няма нищо за казване, а просто се натрапва физически. Хуморът му е като на клоун от любителски цирк: фалшив нос и чести падания по задник. В случая – фалшиви зъби и перука.
Тъкмо фалшивите зъби и перуката правят Тони Ердман – личния мистър Джекил на пенсионера Винфрид. Така става, че от негова епизодична закачка, те изведнъж се превръщат в алтер его, в което той интуитивно се пренася изцяло, щом установява, че няма друга пресечна точка с Инес и колкото и да е странно, тя успява да общува само с този заместител. Както децата, които се отпускат не пред психолога, а пред куклата, движена от ръката му (и надали е случайно, че Тони Ердман се представя като фриланс коуч, ей така, с цялата смехотворност на английската заемка).
Още едно уточнение. Това не е мистър Бийн или някоя друга комедия на гнусничките гафове, няма нищо общо и с Остин Пауърс, от когото е заета зъбната протеза. Не е абсурдистки хумор, нито сатира, ирония, пародия или който и да е от подходите, будещи смях. И въпреки това смехът в залата е постоянен (факт е, че пред голяма група зрители филмът работи далеч по-могъщо, отколкото пред малка; факт е и необичайното му достойнство да удържа на съпоставката и съпротивата на стотиците други истории на фестивала). “Докато снимахме, казах на моя продуцент: “Мисля, че ще се получи много, много тъжен филм. Ужасно съжалявам, давам си сметка, че сме го продали като комедия...” – думи на Аде, която твърди, че донякъде се е вдъхновила за Тони Ердман от Тони Клифтън, персонаж на комика Анди Кауфман (за него беше Формановият “Човек на Луната”), но и това не е достатъчно, за да се вкара “Тони Ердман” в категория.
Жалкото и жалното преливат едно в друго на екрана с плашеща лекота (и чувството, че гледаш истински хора). На моменти героите произнасят в прав текст какво всъщност става и какво мислят и това е едно от най-хитроумните и силни неща, които прави Аде: заковава неопределената материя на случващото се с категорични жестове. Бащата пита видимо неспокойната си дъщеря: “Щастлива ли си?”, тя отговаря с язвителна тирада за големината на думата “щастие” и лекотата, с която се жонглира с нея. Неговото спонтанно: “Ти въобще човек ли си?” е по-жестоко от целия Тарантино и по-кошмарно от целия Джордж Ромеро. Както и неволно подслушаните й думи към нейните “приятелки”: баща ми се прави, че е дошъл да ме изненада за рождения ми ден, а всъщност е изпаднал в криза заради смъртта на старото си куче. Объркващ филм на постоянно висока емоционална кота, от онези, които въздействат толкова лично, че всеки в киносалона гледа нещо различно от съседа си. Защо непробиваемата Инес се разплака на балкона? Този въпрос успява да ни накара да се надвикваме с Паул от “Зюддойче цайтунг” на средата на улицата. И не само нас. Голямата зала на прекрасния бруталистки хотел “Термал”, сърце на фестивала, гръмва в аплодисменти, когато Тони натриса Инес на гости у непознато румънско семейство и отгоре на всичкото я принуждава да изпълни песничка в съпровод на електрическо пиано – младата жена започва с мънкане, като дете, принудено да рецитира пред роднини, и завършва с дивашка, непоносима страст. Не един отзив за филма споменава за въодушевената реакция на залата в Кан на същото място.
Отзивите! “Дълга върволица от скачени, взаимно анулиращи се парадокси: ето ви първата в света действително смешна 162-минутна германска комедия на излагащите ситуации.” (Hollywood Reporter), “Филмът криволичи и на няколко места губи енергия, но Аде щедро компенсира тези пропадания с наситена емоция, която сякаш избива от нищото.” (Indie Wire). “В Кан Марен Аде саботира конкурса с “Тони Ердман” (Le Monde). “Фрагментарно, бавно разгръщащо се изследване на една неохотно споделена депресия...” (Variety). “Тя е от Германия – страна, рядко канена и още по-рядко награждавана в Кан. Тя е и жена – за всичките 68 издания на фестивала досега е побеждавала само една режисьорка: Джейн Кемпиън с драмата “Пианото”... При Аде обаче няма популярни звезди и впечатляващи крайности – това са два часа и половина разговори. И все пак не можеш да се откъснеш. Какво ли не те пуска, освен неописуемо сложната игра на блестящите актьори и превъзходният сценарий? Навярно язвителният, прохладен хумор.” (Афиша)
На плаката на “Тони Ердман”, един от най-странните и обезпокояващи филми без ужаси, фантастика, секс и смърт, които някога ще гледате, Инес прегръща огромна кукерска маска от България. Моментът, уловен в този кадър, е ако не гениален, то поне незабравимо разтърсващ. Както и в моментът, в който Инес не успява да се пребори с тясната си рокля и “превърта играта”, минава на следващо ниво, където по ненадеен начин става господарка на положението (интересно как това е вторият филм в Карлови Вари 2016, и то също германски, който с възхитителен и далеч не еротичен обрат използва женската голота като абсолютно оръжие).
