В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на фестивала в Карлови Вари разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня
Дотук най-силното, особено и вълнуващо предложение в конкурсния раздел на тазгодишното издание на фестивала. “Първично щастие” на германеца Свен Тадикен (1974) разказва нещо, което отначало прилича на криза на вярата у заможна домакиня, после измества фокуса към домашното насилие като необясним договор между две доброволно участващи страни, а по някое време се оказва пречистваща любовна история. Преходът между трите големи теми е без тежки сътресения, въпреки че накрая оставя усещане за грапавост под гладката повърхност, за нееднородност и недоизказаност (най-хлабаво е опъната религиозната нишка, докато тази за насилието довежда с възхитителна сигурност до една от най-вдъхновените и страшни сцени във филма). “Първично щастие” (или първородно блаженство, такова, казва един от героите, че като те обземе, непознатите наоколо да се уплашат от тебе) борави с вълненията и страховете на трима задоволени хора на средна възраст, но някак си е за първи пъти и пробуждания, които са най-често младежки. Любопитно е как – без това да вреди на общото солидно впечатление – върховете на любовния триъгълник стоят, като при Ешер, в три различни плоскости, а актьорите сякаш са от три школи със скарани помежду си философии: Хелене (Мартина Гедек от “Хубавата Марта”, “Животът на другите”) е сдържана до непроницаемост, която по-често прилича на пасивна агресия или на вцепенение, отколкото на мъдрост; съпругът (Йоханес Криш) е по латиноамерикански вулканичен, но оставен от сценария леко недоразвит, по-скоро помощен, за разлика от завършващия триъгълника сладкодумен психолог (изигран в хумористичен ключ от Улрих Тукур). В очертанията именно на последния персонаж се наблюдават преобразувания и сблъсъци, които се очакват от главните герои: драматична черна тиня се крие под обиграната му шеговитост, популярната му психология (“Щастието ли желаем, или желанието за щастие?” и нелошите му вицове (“Някога се молех на Господ за колело, но така и не го получавах. Дадох си сметка, че вярвам погрешно, и се поправих – откраднах колело и започнах да се моля за прошка.”).
Филмът е направен уверено, даже самоуверено, по едноименния роман на шотландската писателка и стендъп комик А. Л. Кенеди – “преводът” от хартия на екран не личи ни най-малко; случващото се “ляга” естествено в кинематографичния език и атмосферите на Кьолн, Хамбург, Берлин. Може би вследствие на книжния първоизточник диалозите не са, както често се случва, повод актьорите да си движат лицата или патерица за дообясняване на действието, а плътни, правдоподобни разговори, които не дават шанс да се разсееш дори за миг. Сюжетът е учленен в седем епизода с колкото описващи, толкова и подвеждащи подзаглавия от сорта на “Къде си?”, “Нова кибернетика”, “Модерен финландски балет”, “Бракът е мост, който всеки ден се строи наново и най-добре – откъм двата бряга”, а един от начините да се навържат причинно-следствено е промяната в безсънието на Хелене.
Свен Тадикен стана известен преди десет години с “Щастието на Ема” – също екранизация на роман с “щастие” в заглавието и необичайна любовна история, която облекчава зрителя от търсенето на поука, защото нито е символ на нещо специално, нито представителна извадка или притча със злободневен характер. Макар и на много по-изтънчено и интригуващо ниво, “Първично щастие” е, като “Щастието на Ема”, история лична, единична, неприложима другаде по начина, по който се случва в киносалона, и вероятно затова носи толкова спокойно и славно всичките си видими и невидими кусури.
