Шестият пълнометражен филм на Андрей Звягинцев „Минотавър“ бе може би най-очакваният в Кан не само заради деветгодишната пауза на режисьора след „Нелюбов“ (2017) – по здравословни и политически причини, – но и заради отсъствието на руско кино от международния екран, което закономерно изстрелва интереса към него до небето. След „Съпругата на Чайковски“ (2022) и „Лимонов: Балада за Едичка“ (2024) на Кирил Серебренников „Минотавър“ e едва третият филм в Конкурса на Кан от началото на войната в Украйна насам, в който се чува руска реч, и първият, в който действието се развива в сегашна Русия.

Руснак с рускоезичен филм за Русия на Путин в програмата на голям западен фестивал в сегашните разделни и истерични времена звучи като недоразумение и предполага редица препятствия, но Звягинцев се е справил блестящо: в копродукцията между Франция, Германия и Латвия не се откриват следи от руско финансиране, докато елементи от фабулата са критични към руския политически живот и действителност, без обаче тя да е вдъхновена изцяло от тях, защото филмът всъщност е римейк на „Невярната съпруга“ (1969) на Клод Шаброл. Същевременно „Минотавър“ не е плакатно-политически, нито директно пропаганден – онтологичният пласт е изведен на преден план. И в крайна сметка от търсенето на баланс е произлязло класно кино: внимателно премислен, изпипан и излят в премерено времетраене филм, в който няма случайни кадри и който може да се гледа като кримка, психологически трилър и философска парабола едновременно, с препратки към историята на киното и митологията, към конкретната днешна руска действителност и към екзистенциалните дилеми пред човека въобще.

Макар някои сцени от едноплановия романтичен трилър на Шаброл да са почти дословно пренесени, Звягинцев заимства само сюжетното скеле за буржоазното отчуждение, което води до изневяра и престъпление. Също като Шарл и Елен на Мишел Буке и Стефан Одран, Глеб и Галина на Дмитрий Мазуров и Ирис Лебедева живеят с единствения си син в просторна къща в провинцията, където, докато детето ходи на училище, а бащата – на работа, красивата майка скучае и се чувства като птичка в клетка. Но ако Шарл е безобиден застрахователен брокер, за когото офисът е повече разтуха и шеги с приятели, провинциалният предприемач Глеб отговаря за служители и лавира между местни олигарси и правителствените наредби, които с началото на Специалната военна операция от февруари 2022 г. очакват от собствениците на фирми да изпратят мъже от персонала си за частична мобилизация. Както наказаните от цар Минос атиняни изпращат по 14 младежи и девойки на Минотавъра, така Глеб трябва да зачисли доброволно на държавната армия 14 войници за фронта. И понеже не му се разделя с вече опитни кадри, измисля схема, с която да отърве работниците си за сметка на други, с изключение на един. А този един е топлата връзка с по-сериозното препятствие пред Глеб – забежките на Галина с млад фотограф, където е и връзката с Шаброл. Макар страстта и общуването им да е изтляло, алфа-мъжкарят не е готов да пусне извоюваното и аха да си помислим, че ще използва контактите си, за да изпрати и любовника на война, умът се помрачава от ревност и повествованието взима рязък завой, но развръзката ще е повече по Достоевски, отколкото по Шаброл. И тук, като в „Елена“ (2011), руснакът, за разлика от французина, ако търсим буквална съпоставка, е невъдворяем от закона, оставен на собствения си адов произвол и евентуални душевни терзания. Макар и телесно непокътнат, високо в облаците.

Както в „Левиатан“ (2014) държавата е отъждествена с библейско чудовище, тук отново Русия на Путин, чиито милитаристки билбордове са опасали провинциалния град редом с графитите „Хуй войне“, а портретът му виси в кабинета на местния кмет, е страшилище от митологията, този път гръцката. В нея Тезей няма шанс да се пребори с Минотавъра в името на свободата и справедливостта, а само да се приспособи към ситуацията и да разреши собствените си належащи проблеми, което той и прави. Освен това е конформист по природа, съветва сина си да отвръща на насилието с насилие, разбира любовта като притежание и в тази си антигероичност е по-близо до повечето от нас, отколкото ни се иска да признаем. Мазуров като Глеб е обран, целенасочен и притихнало изразителен в проницателните близки кадри, а Галина на Лебедева е елегантна и безлична жена трофей, на която трудно се съчувства, защото зад безпомощността ѝ прозира пресметливост. Сделката им е стара като света; мизансценът, захвърлил ги в студени модерни пространства с прави ъгли в тъмната гама, където да зъзнат сред изгубил смисъл комфорт, не дава надежда за живителен катарзис, а мрачната борова гора на синкав фон току отвъд интериора е страховита алюзия за бездната във всеки поотделно. Хладни отношения и безскрупулни бюрократични маневри в Русия на Путин, които обаче могат да се случат навсякъде в днешния неолиберален свят, защото с притчовата си парабола „Минотавър“ е универсален: за вездесъщата корупция, за симбиотичните връзки и нелюбовта, за бесовете вътре в човека, които не се овладяват.  

Филмът, разбира се, не е автентичен репортаж от днешна Русия, където Звягинцев не е бил от 2020 г. Сниман е в Рига и в този смисъл е по-скоро проекция, отколкото отражение, което стилизираният му киноезик също подсказва. Но е сериозен пробив не само заради наградата Гран При, след тази на журито за „Нелюбов“. Приемайки я, Звягинцев отправи директен призив към Путин да спре войната, с което закова критичната си позиция от филма, но и застана на сцената като един по-успешен от героя си Тезей, съумял да си проправи път през лабиринта на политическата демагогия, въобразила си, че може да изолира културата на най-голямата страна в света. Култура, която освен всичко е и основополагаща за авангардното и авторско кино, в което Кан претендира да открива и дирижира тенденциите.