Въпреки че филмографията на Лин Рамзи е сравнително скромна – в рамките на почти трийсетгодишната си кариера тя снима само пет пълнометражни продукции, – проектите на шотландката са неизменно своеобразни, разчупени и неустоимо лирични. Същото може да бъде казано и за новото ѝ заглавие – елиптичната американска готика „Умри, любов моя“, която е свободна адаптация по едноименния роман на аржентинската писателка Ариана Харуикс (като в изготвянето на сценария участва ирландският драматург Енда Уолш). Филмът представлява амбициозен опит поетично да бъдат показани самотата, болката и яростта на млада майка, страдаща от тежка следродилна депресия, която на моменти я довежда до маниакални изблици на гняв и отчаяние. Но за жалост, въпреки че „Умри, любов моя“ успява ефектно да експонира мрачните чувства и желания на нещастната си героиня, това е първият проект на Рамзи, който не удържа асоциативната си сюжетна рамка, без да жертва структурното си единство. В резултат филмът се разпада на серия от сугестивни сцени, неуморно възпроизвеждащи едно и също послание – да си майка и домакиня, е травмиращо, докато наративът се върти в кръг, изгубен в лабиринт от преекспонирани образи и метафори. 

Въпросните недостатъци на „Умри, любов моя“ отчасти се дължат на факта, че историята не е особено оригинална, въвличаща и/или сложна. В центъра на сюжета са бурните отношения между Грейс (Дженифър Лорънс) и Джаксън (Робърт Патинсън) – млада двойка, решила да гради семейство в суровата провинциална пустош на щата Монтана, защото там мъжът наследява стара, разнебитена къща от своя злокобно самоубил се чичо. Благодарение на натуралистична секс сцена в началото на филма бързо разбираме, че двамата се обичат страстно и всеотдайно. Когато обаче им се ражда дете, във връзката им настъпва жесток крах, тъй като Грейс остава у дома да се грижи за бебето – задача, която се оказва пагубно отегчителна, а Джаксън започва да отсъства все повече по работа, което му дава извинение да пренебрегва жена си и да изневерява редовно. Създалата се ситуация подлудява младата жена, която буквално започва да се чувства и държи като животно в клетка. В немалко сцени виждаме как Грейс лази по земята като кръвожадна вълчица, дебнеща своята нищо неподозираща плячка Джаксън, който събужда у нея толкова атавистични чувства на агресия, защото все по-често отказва да бъде интимен с нея. 

Това е само една от многото твърде очевидни метафори, на които филмът разчита, за да ни потопи във вътрешния живот на младата майка, като повечето от тях придават на „Умри, любов моя“ сюрреален, „линчовски“ оттенък. Особено показателни в това отношение са сцените, в които Грейс тайно се среща с мистериозния моторист Карл (Лакийт Станфиълд) в усойната гора до новия си дом. Облечен от глава до пети в черно, мълчаливият мъж ни бива представен като мрачна фигура на желанието, вероятно изплувала от меланхоличното несъзнавано на главната героиня, която отчаяно жадува за внимание и еротичен контакт. Чак към края на филма става ясно, че Карл не е плод на развинтеното въображение на Грейс, а неин съсед, с когото тя изневерява на апатичния Джаксън. Подвеждайки ни по този начин, Рамзи се опитва да покаже колко тънка е понякога границата между реалното и въображаемото, особено когато човек има нестабилна психика – мотив, разгърнат по-убедително в предишния ѝ проект „Никога не си бил действително тук“ (2017), чийто главен герой Джо страда от посттравматичен стрес. 

Това не е единствената тема, която режисьорката и преди е разглеждала по по-сполучлив и запомнящ се начин – ужасът на следродилната депресия е смразяващо представен и в „Трябва да поговорим за Кевин“ (2011). Иначе казано, „Умри, любов моя“ е най-слабото и блудкаво попълние в иначе впечатляващата филмография на шотландката. А пък що се отнася до официалната селекция на фестивала в Кан, проектът на Рамзи бледнее пред „Гледайки към слънцето“ на Маша Шилински – другата „феминистка“ кинотворба в програмата, която отстъпва от традиционните форми на повествование в името на един по-лиричен подход. Така, въпреки че би било преувеличение да се твърди, че „Умри, любов моя“ е провал във всяко едно отношение, филмът не изпъква с нищо, което да компенсира за липсата му на кохерентност и оригиналност. Понякога и най-експресивният подход не е в състояние да прикрие концептуалната немощ на своя автор. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.