По нищо не личи, че „Гледайки към слънцето“ е едва вторият пълнометражен проект на немската режисьорка Маша Шилински. Филмът е подчертано амбициозен, оригинален и поетичен – почти нищо общо с нейния дебют „Дъщерята“ (2017), който, макар че е формално погледнато приличен, е и също така потискащо незабележителен по всеки един (кинематографичен и драматургичен) параграф. Единственото, по което зрителят би могъл да се ориентира, че става дума за един и същи режисьор, е фактът, че и в новия си проект Шилински проблематизира момента, в който момичетата биват принудени фатално да се сблъскат с порочния свят на възрастните. Но докато в „Дъщерята“ болезненият етап на порастването е разгледан като частен феномен, разгръщащ се шаблонно в задушаващото лоно на едно разпаднало се семейство, в настоящия проект на немкинята екзистенциалната драма на съзряването е представена като колективно, междупоколенческо явление, пропито с минало и няма скръб.

За целта Шилински разказва упосредно историите на четири момичета, обитавали една и съща селска къща в различни периоди между Първата световна война и началото на новото хилядолетие. Режисьорката представя разбъркано, елиптично и откъслечно загадъчните (често пъти трагични) съдби на своите героини, унищожавайки по този начин възможността за изграждането на каквато и да било лесно разпознаваема повествователна рамка. Филмът разчита, че зрителят или ще се потопи изцяло в онирично-асоциативния му свят, или ще се изгуби безнадеждно в лабиринта от хипнотизиращи образи и сугестивни сцени на насилие и нагарчаща интимност. С други думи, сюжетът непрекъснато рискува да се разпадне, тичайки трескаво „по следите на изгубеното време“, като единственото нещо, способно да го спаси от него самия, е желанието на публиката да внимава достатъчно, че да навърже всички енигматични податки, визуални метафори и случайни детайли в една цялостна кинематографична картина.

За щастие, всичко, което филмът жертва на олтара на оригиналността и претенцията, той се старае (и до голяма степен успява) да компенсира в опитите си визуално и акустично да прелъсти и прикове зрителя към случващото се на екрана. Камерата на оператора Фабиан Гампер се рее призрачно и премерено около и в старата селска къща, плъзгайки се неусетно от едно десетилетие в друго. Тук трябва да се отдели и специално внимание на монтажа, който ефектно накъсва и разстройва омагьосващия, идиличен поток от пасторални образи чрез поредица от резки срезове, които ребром ни изправят пред насилието, на което четирите момичета или са били свидетели, или сами са били подложени.

Тази кинематография на силни контрасти – на флуидна красота и пронизващи акценти – е уплътнена от прецизната звукова обработка, която почти изцяло пренебрегва употребата на екстрадиегетическа музика, за да улови „врявата и безумството“, бушуващи под тихите води на миналото. Този подход приближава филма по дух до творчеството на Михаел Ханеке, който през 2009 г. печели първата си Златна палма с „Бялата лента“ – произведение, което, подобно на „Гледайки към слънцето“, третира жестокия живот в северногерманско село като метафора за травматичния генезис на модерната немска история в навечерието на Първата световна война. Но за разлика от култовия австрийски режисьор, който удържа суровата акустична среда във филмите си, разчитайки само на интрадиегетическа музика, Шилински си позволява да включи в саундтрака едно-единствено парче, което в резултат се превръща в своеобразна емблема на филма. Става дума за „Непознат“ на шведската певица Анна фон Хаусулф – подчертано меланхолична песен, ярко предаваща посланието на „Гледайки към слънцето“, че никой не може да продължи напред и да живее „тук и сега“ в свят, който много преди нас е бил изпразнен от надежда и смисъл.

Тази нихилистична позиция е неколкократно и красноречиво застъпена във филма посредством поредица от повтарящи се визуални и повествователни мотиви, „сродяващи“ съдбите на четирите момичета отвъд времето и пространството. Така например всяка една от героините на Шилински се сблъсква по един или друг начин с внезапната смърт на близък, с инцестуалното желание на роднина, с насилието на някой мъж и т.н. Най-отчетливо се проявява обаче мотивът за самоубийството и по-точно – за копнежа да напуснеш себе си, ежедневието си и всички бездушни условности на човешкото съществуване. Така смъртта се появява във филма като особена  форма на спасение, пропита с метафизична тъга и отчаяна жажда за някакъв друг свят, който изглежда ако не невъзможен, то поне безкрайно далечен. И въпреки че филмът приключва със своеобразно чудо, препращащо към „Жертвоприношение“ (1986) на Тарковски, не е съвсем ясно дали това, което виждаме на екрана, не е просто отражение на обречените мечти на героините, че има някакъв невъобразим живот за тях отвъд страданието. Шилински сякаш оставя зрителя сам да реши дали да застане на страната на надеждата или на смъртта, като в крайна сметка нихилистично ни намеква, че изборът вероятно няма значение, защото даже и нас да ни няма, светът ще помни, пази и предава нашите рани и мъки. Така „Гледайки към слънцето“ ни разкрива, че в месомелачката на историята всички ще сме винаги заедно (дори да не искаме).

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.