ЕРЕВАН 2022: БЕЗПОКОЙСТВО


от
на г.

ЕРЕВАН 2022: БЕЗПОКОЙСТВО

Швейцария остави своя отпечатък върху тазгодишното издание на най-големия арменски кинофестивал благодарение на скромната, но впечатляваща продукция „Безпокойство“ на младия режисьор Сирил Шойблин. Макар и едва втори пълнометражен филм за автора, „Безпокойство“ вече успя да събере награди по фестивалите (от Берлин до Корея), а в Ереван получи поощрителна награда от международното жури. Филмът ни пренася в XIX век, и то в малък град, втъкнат в „долината на часовникарите“ Сан-Имие в планинската верига Юра. Там животът кипи, фабриката за часовници процъфтява, предстоят избори, фотографи документират околността и хората – ясно разграфените социални дейности са строго обвързани с труд, който е, от своя страна, оразмерен и очакван. „Безпокойство“ представлява моментен портрет на миналото в концентрирана точка, център на две оси: тази на трудополагането и тази на времето.

Филмът започва с цитат от мемоара на Пьотър Кропоткин – историческа личност и географ на Руската империя, – възпяващ времето, прекарано с часовникарите в Швейцария и по-точно въздействието на техните анархистични политически възгледи върху собствените му представи за социализма. Скоро разбираме, че действието се развива през 1877 г., белязана от пристигането на самия Кропоткин (Алексей Евстратов) в екранното пространство. Ролята му на картограф го представя поначало като симпатично любопитен и тих човек, а в задачата му да скицира градските особености на местността личи настъпателност в крак с живия живот. Още в самото начало Пьотър се запознава с втората главна героиня, Жозефин (Клара Гостински), работничка във фабриката за часовници, която въплъщава както традиционното занаятчийско знание, така и безапелационната прецизност, необходима за нейната професия, в комбинация с активизъм. Филмът лъкатуши между ежедневието на двамата герои и по-широкия кръг граждани и със замах създава илюзията за органика и механика едновременно на фона на едва доловимо тиктакане.

Шойблин произхожда от швейцарско семейство и поколения часовникари: образът на Жозефин е вдъхновен от този на баба му, както и тези на многобройните работнички във фабриката. Тези жени (както и Жозефин), специализирали в направата на т.нар. Unruhe, на англ. unrest wheel, или сърцето на механичния часовник, част, балансираща трептенията в честота. Българският превод на тази структурна част е „балансово колело“ и действително такава е и неговата функция – да балансира, – но преводът изпуска играта на думи, вложена в швейцарско-немския оригинал, а именно нейните политически конотации. За по-любопитните зрители филмът предлага изненадващо поетично обяснение за това как балансовото колело се вписва в оста, импулсната ролка и спиралата, а през останалото време се ограничава до картинни репрезентации на трудовия процес. Дългите медитативни епизоди, проследяващи процеса по маркиране и сглобката на фините частици, тяхното взаимно задвижване и удържане на баланса, всички тези образи опияняват. Въпреки това хипнотично въздействие филмът не фетишизира работната ръка: благодарение на солидната идеологическа постановка (тази на анархизма и ползите от него) „Безпокойство“ печели на своя страна – и то лесно – левия интелектуалец синефил.

За филма си Шойблин черпи информация от академични и историографски трудове: например книгата за часовникарите анархисти на Флориан Айтел, който е и научен консултант към продукцията, както и трудовете на самия Кропоткин, приобщен към анархистката кауза в Швейцария. Пресечната точка между часовникарството и анархизма е, от една страна, предвидима с оглед на децентрализирания процес по производството на аксесоара: за направата на механичен часовник са нужни над 315 отделни стъпки. Някои от диалозите във филма обясняват разликите между комунизъм и анархизъм и предават директно ценностната система на този политически възглед, без да звучат догматично или агитаторски; други диалози, споделени между другото, разкриват мястото на швейцарската общност в световната мрежа – например вотът да се дари процент от заплатата на членовете за стачкуващите събратя в Бостън. „Безпокойство“ е исторически и политически достоверен, но никога прекалено. Наличието на хумор е един от най-ясните маркери за тази критическа дистанция – подобен, макар и безспорно хиперболизиран, похват срещаме и в последния филм на неговия връстник и състудент Джулиан Радлмайер, „Кръвопийци. Марксистка вампирска комедия“.

За разлика от дебюта си и неговата съвременна тематика – „Тези, на които им е добре“, с награда от Локарно през 2019 г., – Шойблин решава да се върне назад във времето и да пресъздаде миналото с помощта на микроистория. Часовникарската прецизност винаги върви ръка за ръка с работните условия, прикритите дискриминационни политики, възможността да гласуваш само ако си платил навреме данъците; връзката между микро- и макромащаба на социалната организация влиза в игрива асоциативна игра на отраженията с работата по картографиране, възложена на Кропоткин. Безспорно тази историчност дължи много и на художествената измислица, която Шойблин свежда до форма вместо съдържание. Освен добавената любовна история (макар и много, много сдържана) на Пьотър и Жозефин всичко друго отговаря на действителните очаквания за швейцарския ХIX век.

Естетиката на филма обаче акцентира върху кинематографичната добавена стойност – операторът Силван Хилман кадрира по начин, който поставя актьорите в периферията, рядко показвайки ги в цял ръст. Тези фрагменти от човешкия образ заемат мястото си в геометрията на кадъра като второ- и третостепенни значения: така визията на филма напомня асемблаж и отваря пространство за още и нови картографии. Не по-малко значение има и употребата на камера с широк обектив за кадри в едър план, чийто визуален резултат отговаря на концептуалното изискване за иронична/историческа дистанция съвсем буквално. Шойблин задава въпросите си по заобиколен начин, но не можем да не отбележим, че всяко задълбаване в произхода на капитализма има за цел да рефлектира върху ролята му днес. Без да търси обяснение в генезиса на даден феномен, швейцарският режисьор ни насочва към далеч по-предизвикателни тематични полета, като например: обратима ли е зависимостта между времето и парите; каква е ролята на фотографията във връзка с измерването на времето; какъв е политическият залог в стандартизацията на времето? В „Безпокойство“ има четири типа време – общинско, местно, време на фабриката и време на църквата – и разклоненията им винаги се оказват повече, отколкото възможностите за сверяване. Когато съжаляваме за изгубеното време, за кое точно скърбим? Може би сме загубили много повече, отколкото предполагаме.