БЕРЛИНАЛЕ 2021: ВЪВЕДЕНИЕ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2021: ВЪВЕДЕНИЕ

За дългогодишните фенове на Хон Сан-су премиерата на най-новия му филм е като дългоочакван мехлем за дълбоките рани, причинени от синефилската оскъдица на 2020 г. Номер 29 от филмографията на Хон носи ироничното заглавие „Въведение“ и както всички останали се характеризира с минималистична естетика и остроумни диалози, построени върху премълчана същина. За разлика от хумористичния сувенир, който представляваше бижуто на миналогодишното "Берлинале" „Жена беглец“, новият проект изобилства с меланхолични трепети. Копнежът по изгубеното в комбинация с черно-бялото заснемане доближава „Въведение“ до носталгичния „Хотел край реката“. Ако през 2018 г. Хон направи зрителите съпричастни към екзистенциалната криза на възрастен поет, сега ни запознава с най-младия и най-облагодетелствания от героите си – Юнгху, – чиято фрагментирана роля в трите дяла на филма оставя повече на въображението, отколкото диалогът изобщо успява да разкрие.

По този начин афористичният стил на разказване, който Хон е превърнал в своя запазена марка, намира израз в триактна структура, за чиито компоненти е малко преувеличено да се каже, че се навръзват в прегледен наратив. Това, което става ясно, е, че Юнгху не е главен герой на собствената си история, а напротив, всичко в действията му изглежда продиктувано от чувствата към Джуон. Подобна зависимост между половете (в хетеросексуални отношения) е не по-малко типична за героите на Хон, отколкото задължителната сцена на маса с десетки празни бутилки соджу и изфъфлени пиянски изповеди, но в този случай за зрителя остава достъпна само мъжката перспектива (за разлика от женската в „Жена беглец“). Щом главният герой спонтанно решава да изненада любимата си с презокеански полет от Сеул до Берлин веднага след заминаването ѝ, какво ли още смее да направи в нейно име?

Но познавачите на Хон знаят добре, че романтиката не вирее в неговата градина. Или поне не под традиционната форма. В света на филмите му комплиментите не са повече от разменна монета, тъй като изтъркват значението си след второто споменаване (а на филм се падат поне по десет описания колко е красив този герой или героиня). Затова и любовните истории държат зрителя нащрек: когато двама влюбени си говорят, очакваме развенчаването на привидното им щастие; когато двама непознати се срещат, предвиждаме тяхното привличане; а когато двама души се разпознават, веднага превъртаме потенциалното им споделено минало във въображението си. „Въведение“ обаче събира в себе си тъгата по належащата раздяла, за която сякаш ти, потърпевшият, остава да разбереш последен. Неслучайно се появиха неблагоприятни слухове за съдбата на двойката Хон Сан-су и Ким Мин-хи (неговата главна актриса и от години – половинка), тъй като общите им филми задължително съдържат автобиографичен елемент, свързващ личната им история с тази на героите.

Фактът, че топосът на раздяла във филма е именно Берлин, обаче може да се сведе до практическо удобство и рекламен трик, без да се превръща задължително в повод за папарашки спекулации. Както например „Камерата на Клер“ беше заснет в условията на фестивала в Кан през 2016 г. (и показан на следващия Кан), така и „Въведение“ пренесе присъствието на Потсдамер Плац в онлайн платформата на "Берлинале". Ако оставим настрана задоволството от тази гледка, носталгията на гледащите критици по мястото, което тази година не могат да посетят, се влива в емоционалния запас на филма. Това всъщност се случва в момент, в който въпросният запас значително намалява, а филмът е дълъг едва 66 минути.

Ако това е „зрелият“ Хон, надраснал игривото разместване на времеви пластове и хронотоп изобщо, то, изглежда, сякаш целта на последните му филми е да възпита едно несекващо желание за „още“. Сама по себе си ежегодно множащата му се филмография, която удържа ниски бюджети и редовно високи признания по най-престижните фестивали, отваря поле за класова привилегия и капиталистически ценности, но определено символният и социален (синефилски) капитал, който представляват филмите му, не може да е толкова безобиден, колкото изглежда.

Въпреки че „Въведение“ печели от статута си на един от по-„отворените“ филми на Хон – без прекалено самоцитатни реплики или сцени, които да изискват от зрителите предварителна „закваска“, мъдростта, която очакваме да ни се поднесе (дори иронично), сякаш изпада между редовете. Разбира се, има го култовия момент, който съчетава нелепа благост и симпатична наивност: между наздравици възрастен актьор и младият Юнгху обсъждат разликата между изиграната прегръдка и истинската такава. Майсторството на Хон изпълва тази сцена с непринуденост, с пиянски викове и летяща слюнка, но бълбукащото желание за близост, на което двамата мъже не смеят да дадат гласност, оставя впечатление за споделена нежност.

С краткото си времетраене, минималистичната си визия (която граничи с конвенционално „лошо“ заснемане, твърде нисък или твърде висок контраст – решения, които изглеждат случайни във всяка следваща сцена), както и с компактността на производството: еднолично композираната музика (заедно със сценария, продуцентската работа, заснемането, монтажа и разбира се, режисурата), „Въведение“ може ретроспективно да стане вход за зрител, който тепърва се запознава с творчеството на южнокорееца. „Нима жестовете имат „абсолютно“, свободно от всякакви конотации значение?“, пита главният герой в цитираната сцена на опиянение. Без човешко тяло (и то оличностено като точно-това-тук-тяло), на което да принадлежат, те нямат собствен живот. След дългогодишна и съсредоточена работа върху изграждането на безусловен (дори неглижиран) режисьорски стил, изглежда, сякаш Хон стъпва леко встрани. Но това не е смела и обмислена стъпка, а сякаш такава накриво, и решение да споделиш своя болезнен жест със зрителите. А това само по себе си вече гласува нов тип доверие, което има потенциал да може да разбие строгостта на авторското кино такова, каквото го познаваме (твърде) добре.