БЕРЛИНАЛЕ 2020: ЖЕНА БЕГЛЕЦ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2020: ЖЕНА БЕГЛЕЦ

През последните години на своята стремително растяща филмография Хон Сан-су се превърна в автор с неподражаемо минималистичен почерк, който непринудено съчетава формална обраност (на нивото на наратива и кадъра) с органични ежедневни диалози, чийто проницателен смисъл често разсмива внимателния зрител. Благодарение на знаковия си подход и на настоятелната си плодовитост (само през 2017-а режисира 3 продукции), южнокореецът си е спечелил безвъпросен звезден статус в тесните рамки на синефилската общност, която радостно посреща всеки негов проект като писмо от стар приятел. “Жена беглец” само препотвърждава този факт и за пореден път доказа колко неустоим и парадоксално изразителен може да бъде непридирчивият маниер на Хон. Публиката на преспрожекцията в „Берлинале Паласт” съвсем ясно онагледи именно до каква степен южнокореецът неусетно се е вклинил в съзнанието на изкушените зрители – цялата зала се смееше на вътрешни шеги и намигвания, които единствено дългогодишни фенове, запознати донякъде и с биографията на режисьора, биха могли да уловят и оценят.

От своя страна самият филм се оказа един от най-праволинейните (по отношение на сюжета) в творчеството на Хон, който иначе със завидно кротка въздържаност конструира киноразкази с разбъркана хронология или парадоксални събития, привличащи вниманието на зрителя към тънката, почти ефимерна граница, която разделя фикцията от реалността. В “Жена беглец” липсват рефлексивните ходове, сдържано подхождащи към въпроса за значението и функцията на изкуството, но пък за сметка на това се излагат на преден план вътрешните механизми на майсторски съчинените от корееца диалози. Когато героите на Хон говорят, в техните думи често се долавя както една фино преекспонирана тактична неискреност, която проявяват един спрямо друг, така и един твърде човешки навик да се самозаблуждават. Така например когато участниците в една сцена започнат да си отправят комплименти или да реагират на своите мними успехи и желания, кореецът успява с помощта на повтарящи се фрази да предаде противоречията и фалша, в които изпадат хората в опитите си да следват обществено приети модели на комуникация. Този стремеж да се деконструират ежедневни разговори, за да се достигне неизразимата сърцевина на това, което всъщност се казва, често подтиква образите на Хон да посегнат към алкохола – да споделят две-три бутилки соджу, за да се отпуснат дотолкова, че поне за миг да забравят висококодифицираната корейска култура с нейните всевъзможни правила за благоприличие и да говорят открито. В "Жена беглец" формулата in vino veritas също бива приложена в два от трите разговора, с които, общо взето, се изчерпва сюжетът, въпреки че функцията на тази своеобразна тропа не е открито представена и отново само запознатите с режисьора биха могли да уловят подтекста на сцените, в които героите пият.

Тези постоянни намигвания и вътрешни препратки могат да бъдат приети и като слабост на филма, чиито неоспорими качества се проявяват най-ясно на фона на цялостното творчество на Хон, с което средностатистическият зрител не е длъжен да бъде непременно на “ти”. Същевременно обаче ефирната атмосфера, лъжливо семплият сюжет и майсторски скроените диалози отварят “Жена беглец” и за по-широката публика. Историята на Ген-ми (главната героиня) засяга по завидно освежаващ начин наболелите на Запад въпроси за сложните отношения между половете, без да прибягва до износени еманципаторни клишета и чисто феминистки дискурси. Хон третира образите си с една особена (бих я нарекъл язвителна) любов, благодарение на която (въпреки че мъжете във филма са умерено окарикатурени, а гледната точка на жените е доминираща) в нито един момент не се усеща тази асиметрия, която поражда по-скоро смях, отколкото сериозен конфликт.

Всичко това се разгръща в рамките на разговорите, които Ген-ми провежда с три свои приятелки в седмицата, в която за пръв път от 5 години остава без съпруга си, който е заминал някъде по работа. Когато всеки я пита как е успяла да издържи толкова време в присъствието на един и същ човек всеки ден, тя заучено представя своя дежурен речитатив, че според мъжа ѝ хората, които се обичат, не бива да се разделят дори за малко. Тъй като и в трите като структура идентични разговора Ген-ми повтаря почти дословно тази формулировка, на зрителя му става ясно, че тя се опитва да се самоубеди в нейната привидна истинност, макар и открито да завижда на замаха, с който живеят по-еманципираните ѝ приятелки. Отгоре на всичко тя открито изразява желание да има по-възнаграждаваща и творчески ориентирана професия от тази на цветарка, но поприща като киното и литературата, изглежда, са напълно превзети от мъжете във филма, които се появяват само за да прекъснат някой разговор с нежеланото си присъствие и инфантилните си претенции, преди да бъдат „изхвърлени“ отново от сюжета.

“Жена беглец”, като повечето проекти на Хон, оставя финала отворен, а за развръзка може да става дума само в много абстрактен смисъл. Последният разговор на Ген-ми е със съпругата на неин бивш приятел – известен автор, който е започнал да дотяга на жена си с лицемерното си държание и непрестанното си (самодоволно) бърборене. След като отново обяснява, че хората, които се обичат, не се разделят, въпреки че в предишната сцена си признава пред друга приятелка, че не знае дали наистина изпитва любов към съпруга си, Ген-ми се среща с въпросния писател и го конфронтира от името на жена му (казва му да говори по-малко). Така, въпреки че не виждаме завръщането на мъжа ѝ, с когото вече може да се очаква да има сблъсък след тази седмица на интензивно самоопознаване, кореецът предава в тази сцена значението на потенциалния конфликт, без непременно да има нужда да го показва. Именно в тази незавършеност и недоизказаност, която същевременно ни “казва всичко”, се крие истинската сила на Хон като режисьор – премълчаното бива успешно изговорено на нивото на формата.

На 29 февруари 2020 г. Хон Сан-су беше награден със Сребърната мечка за най-добър режисьор.