БЕРЛИНАЛЕ 2021: СТРАШНОТО ОТ ШЕЙСЕТ И ПЪРВА


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2021: СТРАШНОТО ОТ ШЕЙСЕТ И ПЪРВА

Още с карикатурното си заглавие дебютният филм на актрисата и подкаст водеща Даша Некрасова обещава ироничен поглед върху аморфния ужас на хорър филмите. Номер 61 в Горен Ийст Сайд, Манхатън приютява огромен двоен апартамент, който се отдава под наем на подозрително добра цена. Прохождащата актриса Ади (Бетси Браун) и приятелката ѝ Ноел (Маделайн Куин) се натъкват на офертата, докато търсят квартира в Меката на изгряващите звезди, Ню Йорк. При цялото изобилие от ключалки и клаустрофобична архитектура, двете са зашеметени от тази страхооотна находка, тъй като градът се слави със стаите си - кибритени кутийки. Така и решението да пренебрегнат мистериозно скъпите мебели, огледалото, издайнически поставено на тавана над леглото, както и точно колко е изолиран достъпът до едната стая, превърната в спалня. Като всички герои в хорър филм, и те скоро ще се разкайват за направения избор.

Макар да е режисьорски дебют, „Страшното от шейсет и първа“ представлява изпипано до съвършенство кино неглиже. Зърнестата текстура на 16-милиметрова лента (което също е маркер за самочувствие) заглажда иначе строгите черти на предмети и хора като метафора за размиващите се граници между реалност и кошмар. В естетиката си филмът следва примерите на джало (giallo) хоръра със стилизираното, преекспонирано насилие и еротика, присъща на психосексуалния трилър (ала Брайън де Палма). Разбира се, всичко това е гарнирано с прецизна композиция и френетичен стил на заснемане, който отразява душевните състояния на героините, които изпадат в амок. А как са успели да си навлекат яростта на „страшното“, питате? Разковничето е добре познато от медиите име: Джефри Епстийн.

Още на втория ден след нанасянето непознато момиче чука на вратата, за да оповести на съквартирантките самоличността на предишния собственик – не кой да е, а Епстийн. Не е изненадващо също така, че отсъстващият главен герой е всъщност фигурата на мултимилионера, обвинен в сексуално посегателство над малолетни. След смъртта му през август 2019 г., която съдът (съмнително) описва като самоубийство, се разрояват множество конспиративни теории, които го свързват не само с конкретни личности, но и с окултни практики. Филмът загатва за повечето от тях, и то благодарение на екзалтираната фигура на Момичето (в ролята е самата Даша Некрасова) – разполагаме с кратък преразказ както на „Пицагейт“, на мрежата „Дийп Стейт“ или кръга на семейство Кенеди, но най-много внимание се пада на „роялистката“ конспирация, според която британската кралица е поръчала убийството на Епстийн, за да предпази сина си, принц Андрю, от инкриминиране.
Докато Момичето, заедно с Ноел, изпълва дългите си следобеди с конспиративни брътвежи, еротични ласки и опиати, държанието на Ади се променя. От оптимистична и посредствено загадъчна тя постепенно се превръща в стряскащо истерична, като всеки пристъп я приближава все повече до бездната на безумието. Достатъчно е да кажем, че тя „влиза в ролята“ на една от предполагаемите жертви на Епстийн и това „влияние“ се разпростира върху все повече части от ежедневието ѝ. Ако в самото начало тя изпада в транс по време на секс и инициира т.нар. „ейдж плей“ (практика, в която един от партньорите „изиграва“ различна от собствената си възраст), но в малолетни регистри, то по-нататък във филма нещата драстично загрубяват. Въпросните „неудобни“ сцени включват екстатична мастурбация пред и със символи на (мъжката) власт, които директно препращат или към Епстийн (гравираните му инициали), или към Андрю (порцеланови чаши и чайници с неговия лик). За тазгодишното "Берлинале" това са може би най-провокативните сцени (или поне в паралелната секция Encounters, част от която е филмът), но онлайн прожекцията не отказа мнозина, както сигурно би се случило, ако филмът беше показан в берлинските кина. Заслуга за това има, разбира се, и начинът на заснемане. Смелата операторска работа на Хънтър Зимни може да е негов дебют, но определено личи влиянието на опита му като асистент при братята Сафди („Хубаво време“) и Нейтън Силвър. Също така разпознаваем е черният хумор на безкомпромисния  Алекс Рос Пери, на когото режисьорката благодари след финалните надписи. Присъства и традицията на нюйоркския инди/мъмбълкор жанр, изразяващ се в комбинацията от непринуденост и формална издържаност.

Некрасова стъпва уверено в полето от референции, което самата тя нескромно си очертава – Станли Кубрик и „Широко затворени очи“, Роман Полански и джало, – и успява да заблуди зрителя, който търси във филма нейната собствена политическа позиция. Всеизвестно за слушателите на подкаста „Ред Скер“ е, че колкото по-строг и стегнат е нечий политически възглед, толкова по-голяма подигравка заслужава. Затова и когато в ролята си Некрасова се самоописва като „обсебена от политическите борби“, сякаш намига на верните си фенове. Макар Момичето да остава анонимно, все пак иронично въплъщава както параноичното американско мислене, така и крайното ляво и крайното дясно. Образът ѝ трупа почти гротескно удоволствие и възбуда от осъзнатата си позиция (или както се казва, тя е woke), за разлика от „другите“. Именно защото отдадеността ѝ граничи с не по-лесно смилаема лудост от тази на Ади, тя става мишена за „страшното“. Но не бързайте да си правите красноречиви изводи, тъй като филмът се гордее с качеството си да представя лабиринт от заигравки и провокации.

„Страшното от шейсет и първа“ отделя внимание както на налудните перспективи, така и на зрънцето сериозност, което се съдържа във всяка една от тях. Тази концептуална щедрост е маскирана в множество дръзки сцени със сексуално или насилствено съдържание. Макар филмът да изглежда, сякаш те подканва да се насладиш на женските тела, на техните оргазъм и смърт (еднакво?), това е и хитър ход, който изобличава цяла една хорър традиция, която е базирана върху скопофилия и фетишизъм. Дори идеята за „последното момиче“ постулира последната оцеляла в слашър филмите като преминала ритуал от невинност към зрялост и има своите не по-малко проблематични патриархални заложби. Некрасова безспорно знае това и флиртува с понятието, поставяйки се точно в тази роля. Затвореният, цикличен финал на филма изобщо не дава надежда за разрешаване на насилието, вкоренено дълбоко в институциите и нагласите на хората, с което преповтаря финала на „Широко затворени очи“. Което всъщност не ни казва нищо ново, освен че първо, краят сам по себе си е страхотен и заслужава реконструкция, и второ, че нищо не се е променило. Остава неясно дали Даша Некрасова иска нещо да се промени, ако настоящето може да се превърне в толкова приятно-страшен филм.