БЕРЛИНАЛЕ 2021: МАМА КАТО МАЛКА


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2021: МАМА КАТО МАЛКА

Може би най-очакваният от критиците филм изобщо, „Мама като малка“ се сгуши в третия ден на онлайн прожекциите със своите скромни 72 минути екранно време, но успя да въздейства на сетивата и въображението по начин, присъщ на епос, приказка или сън. Само преди две години безкомпромисният успех на „Портрет на момиче в пламъци“ запази на французойката Селин Сиама място в пантеона на съвременното европейско кино със своята естетическа прецизност и политическо послание, поднесено по деликатен – и радикален – начин. Но зрелите героини в „Портрет...“ представляват по-скоро изключение във филмография, посветена на алтернативните лични светове – детски и юношески. Затова и може да се каже, че новият филм поема щафетата от „Мъжкарана“, който спечели ЛГБТ наградата “Теди” в Берлин преди точно десет години.

Оттогава обаче подходът на Сиама е станал значително по-смел и всяка завоалирана емоция изпълва рамките на кадъра с все по-ярки цветове и живителна сила. В публичната си лекция, организирана от БАФТА, режисьорката споделя структурния си подход при писането на сценарий като комбинация между сцените, които искаш на всяка цена да включиш, и тези, без които не можеш да разкажеш историята. Киното, движено от желанието, е плод на усърдния ни труд по локализирането му. Желанието дисциплинира, твърди тя, и това отдалечава методологията ѝ от романтизираните, феминизирани (оттам и отслабени) визии за писането като задоволяване на желание. „Мама като малка“ е плод на няколко стремежа: първо, да се превърне във филм за деца и възрастни, като хронотоп за срещи между поколенията; второ, да покаже детската гледна точка и като искреност, и като поезия; трето, да стане поле на въображаемата среща между дете и родителя му като малък.

В началната сцена осемгодишната Нели (Жозефин Санц) привършва кръстословицата и си взема довиждане с баба си, без да подозира, че това ще е последно сбогом – като всеки филм на Сиама, и този започва от средата си. Времевата елипса бързо сменя градското пространство с провинциално, със златна есенна гора и необитаема къща, но не е коя да е къща, а мястото, където майката на Нели е израснала. Така прецизният монтаж събира квинтесенцията от сцените в уютно въведение, а всяка гледка пред любознателната камера (дело на Клер Матон, снимала и „Портрет на момиче в пламъци“) отразява захласа на героинята по миналото на майка ѝ. Нели е всичко друго, но не и инфантилна (всъщност не са ли само възрастните инфантилни?) и въпросите ѝ уцелват винаги целта със строгост, присъща на всяко мълчаливо дете. И във всяко мълчаливо дете е вече наличен носталгичният възрастен, на когото – проба-грешка – му предстои да схване как работи човешката памет – през „малките“ истории за случайно намерените катерушки, краткотрайните нови приятелства и пламващата им близост, игрите, преструвките и мълчанието.

Един ден съвсем случайно, търсейки дървената колиба от майчиното детство, Нели се запознава с момиченце на нейната възраст, което носи същото име като майка ѝ – Марион (Габриел Санц). Подозрителните съвпадения се разстилат като воал върху сюжета и неусетно зрителят се оказва в (не)машина на времето, а магическото разместване на пластовете му се регулира от пластиката на монтажа, от прекъсванията и връзките между епизодите. Мизансценът обаче играе специална роля в осъществяването на тази възможна среща между времената. Освен че околностите на родния град на режисьорката предоставят красивите гористи местности за снимките, Сиама и екипът ѝ са построили декорите на площадка в студио, контролирайки всеки архитектурен елемент на къщите (или къщата), които обитават Нели и Марион. Събирателен образ между домовете на двете баби на самата режисьорка, въпросната постройка притежава едновременно носталгичен и актуален вид хибрид между къща и апартамент. Тапетите, мебелите, разположението и костюмите – всички тези елементи на мизансцена са амалгама от моди, чиято цел е атемпорална визия. Комбинирането на образи и естетика от 1950-а до сега е също политически залог за широта и демократизиране на погледа – всеки зрител има възможността да се види отстрани сам себе си и своето детство.

„Мама като малка“ омагьосва със семплото си присъствие, което разгръща екзистенциалните пластове на съществуването като страниците на детска книга – любопитно и все по-нетърпеливо към края си. Срещата между Нели и Марион оставя на заден план както миналото, така и настоящето, създавайки свой собствен, трети топос, който преформулира взаимоотношенията между родител и дете. Дали аз, ако срещна майка си като малка, оставам нейна дъщеря? Или се срещаме по-скоро като сестри? Или пък аз, разполагайки с повече знание за бъдещето от нея, мога да ѝ бъда майка, поне за малко? Свободата и игривостта на подобни въпроси са придружени от горчиво-сладка оценка за нормализираната турбулентност в междупоколенческите отношения и колко излишно време сме прекарали в караници с родителите си от юношеството насетне. „Мама като малка“ започва като коментар върху финалността на смъртта (типична за зрелостта тема) и завършва с поанта, която всяко дете може и трябва да чуе от родителите си – а именно уверението, че „вината не е твоя“, щом става дума за тъжния (вътрешен) свят на възрастните. Разделението между него и детския свят се прави уж за да запазим целостта и на двете страни, но филми като този откровено се възпротивяват срещу подобна идея и застават с цялата си нежна решителност зад твърдението, че животът не е игра за сам човек.