Обиколният творчески път на Мария Шрадер криволичи между наградени актьорски роли през режисура на независими немски продукции и касовия сериал „Неортодоксална“ ("Нетфликс"). Сега, с подкрепата на "Парамаунт студио", тя се завръща към киното след петгодишна пауза с третия си поред пълнометражен филм – романтичната комедия „Аз съм твоят мъж“. Позната на "Берлинале" като актриса в над 50 филма и сериала, сега Шрадер е една от петте жени режисьори, представени в официалната селекция на първото фестивално онлайн издание. Сюжетът се върти около Алма (Марен Егерт, редовно лице от филмите на друго важно немско име, Ангела Шанелек) – „прецъфтяваща“ изследователка, специалист по шумерско-вавилонската античност, чиято периферна работа включва етическа оценка на андроиди. Като част от комисията, която ще реши дали роботите да имат права̀, Алма има задачата да прекара три седмици на семейни начала с представителния за вида си Том (изигран от британеца Дан Стивънс с впечатляващо перфектен немски).

Миналогодишното "Берлинале" ни запозна с „Проблемът да бъдеш роден“, дело на австрийката Сандра Волнер, а в днешното високотехнологизирано време близките срещи с андроиди отдавна не ни изненадват. Тематичното развитие на подобен тип филми е сякаш предначертано от самите тези тревоги, дали начало на сюжета изобщо, а именно: какво е човекът, какво е „човешкото“ и как то се различава от технологията, която само̀ е създало. „Аз съм твоят мъж“ обаче изобщо не прибягва до технофобски предразсъдъци, нито до фетишизация на роботите, а дори изобличава своите герои, когато си позволят да се прехласнат пред съвършено програмираните емоции. Пределно ясна става и самоиронията, веднъж втъкана във формата, а сетне – и в съдържанието, още от началните сцени.

Не някой друг, а звездната Сандра Хюлер („Тони Ердман“) в ролята на (роботизиран) консултант, посреща Алма (и зрителите) в бар с ретро кабаретна естетика, а камерата остава изненадващо скована, без да отделя ни най-малко внимание на масовката и декора. Освен пасивността на операторската работа решението на Шрадер и оператора Нойефелс да снимат в изчистен дигитален формат, без следа от носталгия, разбулва дори малкото мистерия, която филмът би могъл да има. Насред откриващата двуизмерно плоска (дълбочина липсва само естетически, но не и смислово) неонова сцена Том е рекламиран като мъж чудо: компетентен, галантен, всезнаещ, имитращ глад и жажда до съвършенство. Минута по-късно планът се проваля и баналното се намесва в идеалното: бъг в системата прекъсва иначе (формално) романтичната среща. Докато помощници изнасят заекващия робот, хуморът изтънява и зрителят се чуди дали комедията няма да се окаже романтична трагедия.

Трагично е само доколкото това принадлежи на обичайното човешко състояние. Докато търсим определенията на човешкото през образа на Том, срещаме неадекватни и куриозно метонимични обяснения на съвременния начин на живот. Независимо дали кандидатите за квинтесенцията на днешния човек под формата на лешниково макиато или epic fail клипчета в YouTube, примерите остават пародия на самите себе си. За щастие, „Аз съм твоят мъж“ не предявява претенции за познаване на „младежите“, а остава при мъжете и жените на средна възраст. Затова и като специалист по шумерски клинопис и обгрижваща дементния си баща, Алма е представена като здраво свързана с миналото и неговите традиции. Фонът на героинята е пресъздаден с краските на уседналост и носталгия, но колкото и да го отрича, тя има нужда от фигура, въплъщаваща бъдещото – абстрактно, непознато и непонятно.

Когато се оказва, че някой вече е публикувал статия върху нейната тема (всеки учен знае колко боли), дори поетичната нотка (тя изследва произхода на метафората) в иначе стерилния професионален живот предопределя прозрението, че бъдещето настъпва, и то неизбежно. Отношенията между минало и бъдеще време обаче остават непроучени на концептуално ниво и филмът се задоволява със заобиколни твърдения и вдъхновяващи цитати, чийто дълбок смисъл се е изтъркал и износил. Да, болката ти е жалка, казва Том, но тя е и лесна за разбиране; тя е лична и открита едновременно, и това е може би най-трогващото изречение, изказано от робот. И все пак филмът не оставя място за подигравки и успява да избегне крайно окарикатуряване, оставяйки у зрителя умиление и разбиране. Подобно въздействие се дължи на факта, че за разлика от повечето филми в своя научнофантастичен жанр, „Аз съм твоят мъж“ не се идентифицира с робота като главен герой, нито пък се занимава с неговия стремеж към социална интеграция. Тук човешкото остава на преден план и поне можем да заключим, че филмът нарочно разбива алегориите на жанра, за да изкаже просто и ясно своите заключения. А те касаят емоционалните недъзи като досадата, скептицизма и ревността – и всички други негативни вариации на „човещината“, които изграждат мозайката на нечий живот.