“Изтрий историята” е сатирична трагикомедия за дигиталната епоха, в която три бивши “жълти жилетки” стават, всеки посвоему, жертва на тоталното настъпление на изкуствения интелект и на собствения си консуматорски “лайфстайл”. Филмът на дългогодишното комедийно режисьорско дуо Беноа Делпин и Густав Керверн получи новоучредената и извънредна “Специална Сребърна мечка”, която се връчва по случай юбилейното 70-о издание на фестивала. Тя иронично (с оглед на заглавието на наградената продукция) измести стария приз “Алфред Бауер”, след като стана ясно, че човекът, на когото е кръстена (първия директор на фестивала), е бил тясно свързан с нацисткия режим. Опитът за “корекция” на въпросното срамно петно в историята на “Берлинале” се връзва концептуално с усилията на героите от филма да заличат и/или променят един или друг позорен аспект на онлайн съществуването си. Продукцията на Делпин и Керверн обаче показва, че хората може и да забравят, но “облакът”, (дигиталното царство на сенките) увековечава всяка грешка и всеки провал. От една страна, това бавно, но сигурно унищожава границата между публичния и частния живот, но от друга, ни принуждава да се научим да прощаваме, ако искаме да продължим напред (каквото и да означава това след предполагаемия постмодерен край на историята).

На практика френските режисьори абсурдистки се опитват да изведат жизнеутвърждаващата теза, че с неудържимото развитие на високотехнологизирания ни свят се появяват и нови възможности да бъдем заедно в нашата твърде човешка слабост и уязвимост, които “радостно” лъсват на фона на студената прецизност, с която изкуственият интелект събира, подрежда и употребява информацията ни. Героите на филма са непоправими застаряващи неудачници, които финансово и екзистенциално едва оцеляват в своите иначе завидно широки къщи в провинцията на Северна Франция. Бертран е вдовец, вземащ кредит след кредит, независимо дали за да приготви луксозен обяд за отчуждената от света негова дъщеря или за самолетен билет, с който да посети любовницата си от Мавриций – Миранда, операторка в кол център, която се оказва компютърно генериран глас и алгоритъм за продаване на веранди. Мари пък е неговата алкохолизирана, безработна и разведена съседка, която живее сама с вещите си в объркана и куха безметежност, докато един ден не преспива със случаен младеж, който заснема “еротичното мероприятие” и започва да я изнудва за пари, за да не разпространи клипа в интернет, където синът ѝ (и бездруго порядъчно отчужден от нея) има опасност да го види. “Третият мускетар” в историята е пристрастената към сериали Кристин, която след като губи добре платената си работа в ядрена централа, защото изпуска по невнимание лек радиоактивен теч, докато консумира “наркомански” Netflix или HBO на лаптопа си, започва да се подвизава като шофьор на (нещо като) Uber и отчаяно да се опитва да си качи рейтинга в приложението.

Споделената житейска безпътица и крайната неспособност да се приспособят към съвременния ритъм на живот мотивират тримата “лузъри” да се обединят под флага на бездарността и да установят една нова, общочовешка форма на солидарност, изградена не на принципа на класовата идентичност, а основана на слабост. Те тръгват на обречен кръстоносен поход срещу технологиите, в които виждат корена на застигналото ги зло, и по пътя намират “бог” – знаменит хакер, обитаващ вятърна турбина (метафорична мелница), в която “донкихотовците” се надяват да открият тайно оръжие в борбата с дигиталния великан. За съжаление, се оказва, че дори “бог не може да ни спаси вече”, защото и той няма достъп до “облака” – необятното владение на изкуствения интелект, където се съхранява и обработва цялата информация на човечеството, включваща и порнографския клип на Мари.

Делпин и Керверн създават на пръв поглед безгрижна, лежерно сюрреалистична комедия, в която героите намират смисъл, съпричастие и утеха един в друг, въпреки че от гледна точка на системата са безполезни парчета месо, чиято единствена функция е да консумират. Изненадващото появяване на култовия френски автор Мишел Уелбек, който в книги като “Възможност за остров” и “Елементарните частици” предсказва едно крайно потискащо “трансхуманно” бъдеще, обаче подсказва, че истинското послание на филма е много по-зловещо, отколкото жанрът му предполага. Както споделят режисьорите, в “Изтрий историята” ясно се вижда как бодро и отчаяно крачим към света, който писателят предсказва (може би затова и той се самоубива във филма веднага след като се появява). Интересно е да се отбележи, че едно от първите неща, които изчезват при “постхората” във “Възможност за остров”, е именно смехът. В светлината на тази интертекстуална връзка “Изтрий историята” може да бъде прочетен и като черна комедия, която възпява, или по-точно опява, залеза на човечеството, който, удавен във веселба и безгрижие, идва тихо и незабележимо “като крадец в нощта”.