Пратеникът на Filmsociety.bg на Берлинале 2016 Анастас Пунев разказва за най-интересния от филмите, които е гледал през деня -
Онова, което някой ще помисли за окончателно превъртане на играта от страна на братя Коен, друг ще сметне за обилно, но повърхностно подхвърляне на образи и герои, бегло маркирани, преди да изчезнат отново. Тази последната позиция ще има за какво да се хване. Виждали сме не едно и две отвличания в досегашната им филмография, но никое не е било толкова... скучно и без интрига. Декор на историята е Холивуд от класическата епоха, но липсват великите прозрения и трансформации на героите от „Бартън Финк“. Главният герой е разболян от тревога, но дори не успява да се разпадне – както в „Сериозен човек“. Изобщо, остава усещането за един набързо сплетен филм с несвързани помежду си смешки.
Но тъкмо това – в някакъв смисъл – значи окончателно превъртане на играта.
Еди Маникс (Джеф Бролин) е вечно заетият „fixer” в компанията Capitol Pictures, като работните му ангажименти се простират от разправии с жълти журналисти до предаване на откуп за отвлечената му звезда Беърд Уитлок (Джордж Клуни) – главен актьор в мащабна продукция на име „Аве, Цезаре!“. Едно подобно обяснение ще бъде семпло, но в крайна сметка достатъчно, защото няма смисъл от изброяване на всички странични линии, касаещи филмите, произвеждани от Capitol Pictures – те са важни не за друго, а защото навсякъде е необходима появата на Еди, за да заработят нещата.
От филм, изпълнен с действие и диалог, „Аве, Цезаре!“ накрая се оказва изследване на характер. Нещо повече – твърде лесната критика на „trade follows films” позицията на големите холивудски студия е отречена – Еди, макар и хищник, не е нито алчен, нито експлоататор, както бива представен от хората, отвлекли Беърд – група комунисти, за които въпросът с откупа не е въпрос за парите, а за икономиката. Противно на заблудата, че шефовете в киното са бездарни и мързеливи, Еди върши повече работа от всички и има таланта да решава проблеми. Този талант обаче е невидим – личи си през безметежността, с която илюзиите се превръщат във филми между стените на студиото на Capitol.
И така пред очите ни се ражда киното. Най-елегантният ход на братята е да заснемат сцена за снимане на друга сцена от друг филм, но да я разтеглят дотолкова във времето, че филмът във филма да стане самият филм. Всеки път е еднакво – началото изглежда бутафорно с цялата менажерия от видими за зрителя осветители, но избирайки да покажат не една, а пет минути, Коен неусетно въвличат, докато спрем да мислим за жанровия филм като за една перфектно смазана машина, ами като за сбъдната мечта.
Сбъдването на мечти е особено важно за епохата на филма. През 50-те освен заплахата от ядрена война киното е заплашено от пробива на телевизията. Затова пищната постановка на филми като „Аве, Цезаре!“ с Беърд Уитлок, е разбираемо бягство в света на образите. А като деца на 50-те години братя Коен няма как да не се вълнуват от историческия контекст на тяхната поява в киното, имайки предвид вечно неуточнената им роля в едно толкова подредено място като американската кино индустрия. Статусът им е равностойно звезден на актьорите, които нямат право да им откажат, ако бъдат поканени от тях (ето обяснение за появата и на Скарлет Йохансон в „Аве, Цезаре!“), но в същото време е невъзможно да забележим дори минимален компромис в работата им. Отговор за този привиден парадокс намираме именно в уж далечните от тях филми от 50-те, чието заснемане виждаме в реално време. Всеки от тях е строго жанров, независимо дали ще се отнася за моряци в бар или за танцуващи русалки. И всеки филм на Коен, макар и те да нямат два подобни, нито пък да може да говорим за тях като „част от системата“, тръгва задължително от жанр – дори и когато го преобръща наопаки. През ироничното сблъскване на жанровете в „Аве, Цезаре!“ двамата утвърждават нуждата от мислене в жанр, независимо дали става дума за комерсиално или независимо кино. Деконструкция заради конструкцията – този инструмент може да се преведе и като превъртане на играта.
Вече видяхме потвърждение в „Истинският Люин Дейвис“ (филм, едва-едва подаващ се извън канона, но при все това напълно изряден), че ефектът на киното понякога идва не от гений, от скромността да не покажеш повече. Тъкмо тази е темата, но и посланието на „Аве, Цезаре!“ – магията работи, ако работиш за магията. Докато Холивуд и Европа дърпат братя Коен към себе си, по подобие на жените в „Кавказкият тебеширен кръг“ на Брехт, те искат да кажат и на двете страни: „Оставете ни на мира, не сме интересни.“ Единственото, което Итън Коен сподели на екзалтираната публика в Берлин, беше: „Да, добре, но още не сте видели филма.“
