Едно от подценяваните могъщества на киното е, че само чрез осветяването на един определен епизод от живота, без никакви ефекти или „пипания“, епизодът може да излезе от собствената си незначителност и да изглежда по-смешен, тъжен, абсурден. Подобно могъщество е определено ценно за една филмография като българската, която не само по свое желание е длъжна да се уповава на семплост в естетиката си. А и явно (видно от реакциите на публиката по време на прожекцията на „На червено“), че достатъчно ежедневни ситуации около нас очакват само и единствено някой да пусне камерата.
В тон с горното само може да поздравим Тома Вашаров, че е спазил канона на семплостта – филмът му е аскетично минималистичен, почти библейски универсален и улавя цялата трагикомедия на обстоятелството, че понякога животът в България се налага да бъде приеман на шега, за да не стане в противен случай страшно тягостно. В автобуса на главния герой са наредени по квотен принцип пътници-илюстрации на всички поколения и съобщните им традиции – от младежи със смартфони (разбира се, говорещи на жаргон) до досадни баби, като всички те сякаш по театралному знаят правилните реплики, така че да поддържат напрежението от случайната им среща. Водещо обаче е едно друго напрежение, и това е на самотния шофьор на автобуса, оказал се последният живеещ по правилата и поради това неадекватен сред ландшафта от изпреварващи го на червено автомобили. Заедно с кворума от пътници неизбежно стигаме и до неадекватните катаджии и дори бабата с каруцата като колективен образ на забравилото правилата общество – едно колкото коректно, толкова и досадно изброяване на „лошия човешки материал“, особено като се има предвид, че действието се развива в същия онзи регион, нашумял в новинарските хроники напоследък.
Всичко това обаче върви с приятно темпо и успява да разсмее или замисли, докато не се разбира, че предполагаемата причина за поведението на шофьора е негова лична история. Порядъците се смесват – сега вече той не е последният свестен, мислен за луд от една полудяваща среда, ами е героят, чиято тайна се пази до последно сред изблика от изповеди на пътниците му. И макар че това е легитимна мотивация, изглежда, все едно цялото градене на нещо като социално послание е било ненужно.
„На червено“ поставя хипотетичен въпрос как е възможна съпротива на до болка позната социална конвенция, и през почти цялото време отговорът на въпроса е, че малки принципни действия, граничещи с ригоризъм, са способни да произведат промяна. Дори и отговорът в крайна сметка да е различен това не би било от значение, защото филмът осветява епизод, който би трябвало да ни е до болка познат, но въпреки това изглежда интересен за гледане. До момента, в който самият филм трябва да реши ще минава ли на червено или не – и си остава на разваления светофар.
