Върхът или дъното в кариерата на режисьора Кристофър Нолан? Нова класика на фантастичното кино или навеждане пред масовия вкус? Измина повече от година от излизането на „Интерстелар“, но въпросите остават.

Очевидно говорим за блокбъстър, който се опитва освен епичен, да бъде интелигентен, освен бляскав и визуално впечатляващ, да бъде интимен и човешки. Холивуд все по-рядко прави опити за подобно съчетание и „Интерстелар“,  показва ясно причините за това.

В желанието си да е твърде много неща за различни нива зрители, филмът предизвиква крайно разделени мнения, сляпо възхваляващи или напълно отричащи идеите, персонажите, научните позовавания, визуалните препратки в него. Та чак и музиката на Ханс Цимер, която за едни е наелектризираща и всепомитаща, а други се шегуват, че звучи все едно големият композитор е заспал върху синтезатора си.

Едва ли някой може да отрече, че „Интерстелар“ е технически впечатляващ и оттам идва основната част от въздействието му. На първо гледане той може да порази до степен на страхопочитание и да напомни, че в днешно време изобщо не е задължително един филм да е в 3D, за да представлява техническо постижение.

Някои сцени (като тази с огромните приближаващи вълни) сякаш отприщват цялата мощ на филма върху зрителя и за един миг карат самия него да се чувства като главен герой във фантастика – приключенец, авантюрист, откривател, рискуващ всичко в името на непознатото, малък и нищожен пред мащабите на необятното, и все пак изключителен и значим, задето по някакъв начин се докосва до безкрайността.

Да можеше „Интерстелар“,  по същия начин да предаде опасността да не видиш повече човешко същество; мечтата някога отново да зърнеш детето си; очакването на близък с десетилетия и съмненията дали той те е предал или не. Филмът обаче само нахвърля тези емоции, без ни най-малко да ги внуши.

Не е проблем, че упрекваният в студенина за миналите си филми Кристофър Нолан изведнъж е станал сантиментален, досущ по холивудски, при потеглянето си към космоса. Проблемът е, че стремежите към човечност изглеждат повече като имитация на човещина, програмирана от изкуствен интелект. И остават по-скоро второстепенна част от филма, въпреки пълното себераздаване на Матю Макконъхи, Ан Хатауей и Джесика Частейн.

Защо когато Нолан е грандиозен е толкова убедителен, а когато се стреми към интимност изглежда така схематичен?

В случая на „Интерстелар“, първата причина е, че сценарият поема по някои забележими преки пътища. Интересните идеи са примесени с лесни сюжетни ходове и лековати обяснения на сложни концепции, целящи просто да придвижат фабулата напред.

В името на скоростното развитие на сюжета главният герой Купър бързо-бързо започва да вярва в обновената и пазена в пълна тайна НАСА. Затова и светкавично приема за истина основните техни теории за края на света, затова и се съгласява да тръгне да спасява човечеството с доста мъглява идея какво и как трябва да се направи. НАСА, прекарала години в подготовка на мисията, естествено си има всичко, освен пилот, тъй като явно очаква Купър да почука на вратата им, готов и надъхан.

И това е само началото, преди „Интерстелар“,  реално да полети към далечните планети. Където неправдоподобните части от сюжета нямаше да са толкова важни, ако самите герои бяха по-достоверни.

Само че и там взаимоотношенията на екипа в космоса и техните демократични практики при взимане на решения изглеждат твърде нереалистично за мисия с такъв залог. Целта на пренасянето на демокрацията чак в космоса е да доведе до вълнуващи конфликти и до някои епизоди, очертаващи характера на героите. В случая обаче изглежда, че персонажите просто си играят на космически екип, а паралелно с това Купър си играе на пилот и се доказва чрез рискови маневри с не съвсем ясна сюжетна обосновка. Амелия Бранд също се отдава на своеволия и спорове с останалите в ситуации, когато всяка секунда може да промени хода на човешката история.

Подобни моменти в сюжета има наистина доста, някои по-дребни (клишето с физиците, правещи своите открития чрез писане на дъска), други не толкова (в може би най-нелогичния епизод блестящ учен, персонажът на Мат Деймън, не знае какво ще му се случи, когато отвори въздушния люк на кораба).

Да не говорим, че още основната история за самотния баща с двете деца е специално създадена, за да стане филмът по-лесносмилаем и близък до редовия зрител. Този тип зрител може би ще остане доволен и от финалния обрат, който може да има своята логика в рамките на изграденото до този момент от „Интерстелар“– но е също така и епизодът, в който филмът съвсем разголва своите несъвършенства.

Посланието за любовната обвързаност като двигател на всичко човешко звучи благородно, но твърде банално на фона на идеите, които филмът иначе опитва да развие. Лесно решение на нерешим проблем, игра на сигурно и угодничество към аудиторията.

Нещо повече – такова послание издава, че въпреки ореола му на свръхамбициозен филм, основните амбиции на „Интерстелар“ са даже обидно ниски. Той може и да се цели високо откъм зрелище, смесване на наука и фикция, визия за космоса и подреждане на филмовото действие като пъзел. Но когато идва време да очертае истинския смисъл от случващото се, филмът избира само лесни мишени.

В същинския финал Кристофър Нолан сякаш взима най-лошото от Спилбърг и показва именно Спилбъргов синдром за задължителен хепиенд - какъвто сценарият може да не изисква, но аудиторията най-вероятно би пожелала. Поразително напомня края на „Изкуствен интелект”, когато проблемите са разрешени с обяснението „В бъдещето едни по-висши същества намират начин” - и семейната идилия удобно се реализира.

Да, „Интерстелар“ предизвиква сравнения именно от този тип, колкото и да намига към великите фантастики от XX век и колкото и някои кадри да са откровени отправки към „2001: Космическа одисея”. В новото хилядолетие е достатъчно да го признаем като част от по-доброто блокбъстър кино, както и като рядък случай, държащ те на ръба в близо три часа екранно време, без да угажда с екшън сцени на равни интервали.

Веднага след като изгледа филма, зрителят е поразен от въздействието му и може да е готов да се кълне в него. Но еуфорията трае кратко. Впоследствие колкото повече се замисля върху видяното, толкова повече започват да зейват черните дупки в концепцията и историята.

Докато при наистина великото кино важат други физични закони. Там като се отдалечите на дистанция, и смисълът, и въздействието, и посланията не се смаляват, а разширяват още повече.