Флорънс Фостър Дженкинс е един от най-култовите образи от ХХ век в света на музиката. Тя обаче се прочува не с друго, а с поразително лошия си глас, абсурдната си амбиция да се изявява като оперна певица (от най-висока класа) и главозамайващата си наивност, която се изразявала най-вече в това да си мисли, че все пак може да пее (и то добре). Същевременно с това, тя е била почти повсеместно обожавана и обичана заради ексцентричния си характер и своеобразен темперамент, но и (за жалост) поради факта, че е била безумно богата и нерядко е „меценатствала“ различни музиканти, композитори, организации и опери. Животът й, обаче, не е лишен и от солидна доза трагизъм, след като първият й съпруг я заразява със сифилис през първата им брачна нощ, а баща й дори се отрича от нея, защото не се отказала от мечтата си да бъде пианистка. Болестта остава с Флорънс завинаги, но поне в крайна сметка тя наследява семейното богатство и се превръща в незаобиколима фигура за музикалната общност в Америка.

Тази нейна "ипостасност" на полу-драматичен, полу-карикатурен, мистифициран с времето образ, режисьорът Стивън Фриърс явно намира за перфектен повод за създаването на една достатъчно приятна, но в крайна сметка повърхностна (както винаги) холивудска екранизация. Ако историята на Флорънс сама по себе си не беше толкова уникална и дори провокативна (влизаща в конфликт с конвенционалните разбирания за добра музика/изкуство), лентата щеше да е просто още една безгръбначна драма, която се срива под тежестта на собствената си патетичност и предвидимост. В този ред на мисли, от филма не може да се очаква нещо повече от репродуцирането на една добре позната и шлифована формула. Фриърс като един опитен и прилежен, но посредствен готвач следва внимателно рецепта патентована открай време като някой по-недоверчив зрител в това би заподозрял, че англичанинът тайно се надява да грабне някой и друг Оскар.

Като изключим разочароващия подход на режисьора към изключителната история на Флорънс и рефлектираме за малко върху нейното феноменално постижение – да се превърне в икона на музикалния свят без да може да пее, ще останем безкрайно очаровани от заключенията, които можем да си извадим. По своята същност нейната „болна“ амбиция и болезнена наивност са присъщи на един крайно свободен човек, на един истински „екзистенциалист“. Тя пристъпва с любов и лекота към всеки човек, и всяка задача, автентичността и непосредствеността й граничат с тези на дете, но именно това я прави неустоима. Погледнато през очите на циника обаче, Флорънс сигурно може да бъде разглеждана като един крайно трагичен, неприятен и на моменти дори жалък образ. Например, нейният последен съпруг Сейнт Клер Бейфийлд (който е неуспешен театрален актьор) й изневерява и по всичко личи, че е с нея само за парите, и за да подбира, поддържа и подкупва малкия й антураж, който е там, за да подхранва допълнително илюзията, че е истинска оперна певица.

Филмът обаче (а и истинската история) показва, че една толкова черногледа интерпретация на живота на Флорънс трудно би могла да обясни нейните неоспорими успехи. Тя е имала смелостта да постави собствения си живот и желания над авторитарните претенции за универсализъм на добрия вкус (на истинското/стойностното изкуство). Флорънс е култова, защото не се страхува да ни напомни, че дори най-обикновеният/"бездарен"  човек е по-ценен от което и да било произведение на изкуството. Тя може и да пее фалшиво/грозно, но е била обичана от всички и има фенове, и до ден днешен, не за друго, а защото тя самата е „красива“ като личност. Тя самата е изкуство. В този ред на мисли излиза, че всеки може да прави успешно последното, ако просто бъде себе си, ако пристъпи към задачата с любов и наивност, като дете. Образът на Флорънс е предизвикателство към всеки „артист“ (и всяка негова творба) да не се взима прекалено насериозно, защото една песен (например) не може да е по-красива от човека, който я изпълнява.