Настъпването на есента, наред с обичайните си признаци, се познава и по зачестяването на концертите на естрадни величия от средно близкото и далечното минало. Независимо от превратностите на времето у нас явно винаги има кой да се отдава на носталгични чувства с песни, които всъщност никога не сме имали време да забравим, че да си ги припомняме с трепета и очарованието на „стари, но златни“. „Неразделните класове“, „двете следи“ и „летните жълти рокли“ явно не само не омръзват на публиката си, но пораждат и съвременни образци в същата стилистика. Музикалните редактори в радиостанциите поддържат създадения условен рефлекс - искат ли да настроят аудиторията патетично и умилително,  пускат някое „бяхме момчета петнайсетгодишни“, но най-вече и най-често е „Любовта, без която не можем“. Тъкмо с последната започва филмът „Защото обичам лошото време“ – Иван Бърнев е точно радиоводещ в нощен блок и в интимно-изповеден тон пуска на слушателите тая незабравима родна класика, за да ги пита с прочувствен баритон къде те собствено търсят и намират любовта.

Филмът, оказва се, не е за Иван Бърнев в битието му на водещ на нощен блок (той само рамкира филма, защото и накрая се появява в нощното си студио, за да ни сподели, че каквото и да правим в този живот, не бива да го живеем без любов). Филмът е за обърканата млада жена Ирина (Неда Спасова), която, изморена от привидно успешния си живот на реализирана счетоводителка със сполучлив  брак, хваща влака и отива в къщата на родителите си на морето, където явно ще търси важните неща в живота оттатък фалша и ограничаващите очаквания за успешност и реализация.
Като стана въпрос за влак, във филма е пълно с орнаментални архаизми – влакове, грамофони, прахосмукачки и смесен магазин в соцстилистка, в който обаче намираш почти гурме стоки. Също като вехтата естрада, която звучи във филма, тези артефакти май идват да изградят мост към детството, макар че не става много ясно чие детство: героинята по-скоро би трябвало да е от днешните млади, които не са виждали прахосмукачка „Ракета“ на живо.

На село меланхоличната Ирина среща още по-меланхоличния, намусен и обгърнат в байронически ореол Борис (Владимир Михайлов), неин приятел от детството.
В контраст на двамата бледи самотни и бездетни млади е румената, витална, бременна в последен триместър продавачка в смесения магазин (Елени Декидис), която полага пренатални грижи за нероденото си бебе... учейки френски, разбира се, какво друго правят младите момичета, които въртят селски магазин извън сезона, освен да учат френски и да тренират дишане върху надуваема топка.
В селото обитава и госпожица Теменуга, облечената като за столично откриване на изложба Боряна Пунчева, и Веселин Ранков като чичо Димо, а от закърпените и висящи сцени с тяхно участие подозираме, че са имали по-голямо присъствие, впоследствие сметено при монтажа. Изборът на двамата ярки и обичани актьори може би цели привличане и на по-възрастна демография, във всеки случай нишките, чрез които те са свързани с главните герои, са доста хлабави и неубедителни.
Ясно е, че младите ще се вземат, но не и след поредица дълбокомислени диалози, кандърми, мусене и кахърни погледи. Кадрите с море са малко, вероятно екипът не е рзполагал с бюджет за достатъчно снимачни дни. Един от двамата току измъкне някой предмет или снимка от семейната къща и се започнат едни обяснения и драми. И така до размитата и неясна развръзка, когато всичко се оправя и младият мъж спира да се цупи. От епилога „след една година“ научаваме, че героите поддържат връзка от разстояние, а понеже Ирина се усмихва, допускаме, че вече не страда от депресия и панически разстройства, тича сутрин, а дали е започнала да живее собствения си живот, или продължава да изпълнява чужди очаквания, всъщност няма как да знаем.

Киното по определение е визуално изкуство и показва, а не казва. Има, разбира се, достатъчно христоматийни филми, в които много се говори, или пък колкото се показва, толкова се и казва. „Защото обичам лошото време“ се колебае да казва ли, да показва ли и в колебанието между красивите природни картини и диалозите ритъмът хлътва като градски автомобил по разкалян черен път.

Освен че се колебае да казва или да показва, филмът не знае точно за какво е – за търсене на себе си, за погребани тайни от миналото, за конфликти между поколенията или робуване на фалшиви ценности. Куп епизоди са натоварени с очаквания, които не се реализират и са останали като бели конци от тропоска, нехайно пропуснати от бързане, недоглеждане или увереност, че са изпълнили заявката си.

Ако целта е била да усетим една чисто човешка топлота и да се зарадваме на новото звучене на стари шлагери, както и да преосмислим важни житейски послания, звучащи като от късметче за кафе, целта е постигната. Вероятно по начина, по който БГ естрадата на всеки двайсетина години презаписва стари песни в нов аранжимент, БГ киното ще снима филма за обърканата млада жена, отиваща на село, където среща грубоватия, но криещ романтична душа мъж. Преди двайсетина години този филм се казваше „Мила от Марс“ и имаше повече екшън, плюс неизменния за онова време Асен Блатечки. Днешната версия в лицето на „Защото обичам лошото време“ е по-съзерцателна, наивна и безизкусна в настояването си „да си спомним оная любов, без която никак не можем“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.