Документалният филм се заравя в личността на Ваклуш Толев - духовен учител и мъдрец. Ваклуш е един от малкото, които се опитват и могат да ни дадат цялостна визия за света, опирайки се на най-важните неща, които ни тревожат и радват. И които ни карат да искаме да променим нещо около себе си и без да сме будители.

Със своята представа за човека и света той еклектично борави с мъдростта на различни религии и течения, за да обособи някакъв смисъл в случващото се тук и сега. Ваклуш е благ терапевт, който знае как да предаде собственото си светоусещане със знаменит дар за афоризми и просто, разбираемо слово. Респектира със снайперистка точност на думите, комбинирана с милостта и снизхождението на наш съвременник и сподвижник, или както той нарича себе си и другите - „събожник“. За него всеки човек е бог в развитие, докато самите богове май са в деградация. Ще се пресрещнат ли някъде? Ето това ще бъде така наречената от него духовна революция.

По повод 100-годишнината от рождението на Ваклуш Толев се преиздават някои негови книги, а личността му е представена и в обновената версия на този филм. Но „Ваклуш“ няма карамелизирания привкус на юбилеен филм, той е сниман в продължение на двайсетина години и сега се сдобива с ново издание. Автор е Николай Василев, режисьорът на „Формулата на Тео“ - филм за още един мислител и учител, който се стреми да осмисли днешния свят и присъствието ни в него.

Дългият период на снимки и многото наличен материал позволяват на Василев да не разгледа Ваклуш в юбилейния контекст. В кадрите наблюдаваме достолепния, дългокос, благообразен мъж, обграден от респектирани до немота хора, които попиват всяка негова дума. Свидетели сме как журналисти, парализирани от словото му, не могат да извлекат нищо повече от него освен всеизвестното. Но той е благонамерен и речовит. Андрей Пантев, Петър Стоянов и други добре познати ни фигури от нашето съвремие се опитват да го съизмерят в някаква скала, но дори и те не могат. Словото му струи, занемели почитатели кимат и очакват всяка негова реплика, а той жонглира с думите и натъртва най-вече на няколко неща, на които държи най-много.

Пред камерата изглежда, че Ваклуш не е лишен и от артистичност, и от сценично опиянение, и от усещане за мисия и за собствена значимост. Усмихва се благо, но и някак лукаво, харесва му да бъде слушан, но и да бъде репликиран, защото словото му е поразяващо оръжие. Насладата от самия себе си, но и от околните, не е отблъскваща, а някак го приближава до зрителя и му придава по-човешки вид.

Филмът дава думата и на хора, които са помагали на героя. Така е с мъдреците – те помагат на всички, но не могат на себе си. Подкрепилите Ваклуш не се хвалят, само споменават, че не е бил пригоден за живота и е трябвало да го спасят - с временна работа, с някаква конюнктурна длъжност и т.н. Каква ни е прокобата, че за тези, които казват каквото мислят, трябва да сме като ятаци или палачи? Защо ли е все още нелегално смисленото слово, дори и минало през центрофугата на медиите? Както казва Ваклуш – „Аз живях легално в нелегално време…“.

Животът му на недолюбван от социалистическата власт просветник не го кара да се изживява като мъченик. Макар и прекарал години по затворите, където при социализма се опитват да го пречупят, той няма съжаления, а взима единствено уроци от живота. Ваклуш твърди, че страданието е само повод за развитие - Сизиф не е отчаян, а просто работохолик. Затова старецът с дълга коса и засмени очи обяснява, че можеш да носиш целия свят на гърба си и да не ти тежи.

В тази връзка поразява и друга негова мисъл, която показва колко благ може да бъде, но също точен и хаплив: нещо в стил, че страдащият човек може да бъде утешен, страданието е развитие, но търсещият наслада никога няма да намери насита. Така е и във филма – всеки може да намери нещо утешително и вдъхновяващо, а ако иска да се усъмни във Ваклуш, също ще намери защо да го направи. Със сигурност липсват повече диспути с негово участие, тъй като явно е добър полемист, а само веднъж в епизодите виждаме как влиза в истинска дискусия. Монолозите преобладават, но понякога Ваклуш обича да разказва и истории за своите сполучливи диалози и иронични прояви. Спомня си как веднъж някой го попитал защо има дълги коси като жена, а той отговорил: „Не знаех, че жените са нещо нередно в нашия живот“.

Документалното кино отдавна вегетира повече на хора в кончина, но тук случаят не е такъв и „Ваклуш“ представя героя си не в минало време. Режисьорът го следва в различни периоди и етапи, а зрителят също получава усещане за изминат дълъг път заедно с мислителя. Все пак акцентът е върху словото и в случая на Ваклуш Толев си струва да е така.

Най-добре е филмът да се гледа, но не вреди и да се преразказват и преосмислят някои от попаденията в него. Май само в един епизод Ваклуш губи ума и дума и не знае какво да отговори. Среща жени на полето, отиващи на работа, и ги пита как са. Те му отговарят банално, но едната казва: „Ами добре сме, какво да правим...“. Ведрият старец застива във възхитена усмивка, изненадан приятно от мъдростта и святостта на хората около себе си. Това ни внушава и целият филм – тук нямаме среща със самотен мъдрец, неразбран и недооценен, а със… сподвижник и събожник. Затова и преклонението пред него не е раболепно, а по-скоро любовно.