74-тият международен кинофестивал в италианския град Салерно, който се проведе онлайн, подслони около 250 филма, между които 120 чуждестранни. Сред тях попадна и българският „Рая на Данте”, за който това е и първият показ в чужбина. Заглавието на игралния дебют на режисьора и сценарист Димитър Радев, спечелил наградата на гилдията „Критика” на последния Варненски фестивал „Златна роза”, е опасна игрословица извън България, защото италианците, последвани и от английския превод, както се полага на всеки международен фестивал, го озаглавиха „Раят на Данте”. Това би могло да подведе в неправилна посока на тълкуване на филма.
Данте наистина го има и той е главният герой в „Аз” - първата от трите части на творбата. Запознаваме се с този близо 60-годишен човек още в първия кадър на филма. Едрият план на уморен мъж в метрото, клюмащ от умора в края на работен ден в печатница, заковава вниманието с властното и налагащо се присъствие на Владимир Пенев. Той ще владее и целия филм, ще го крепи и ще направи една от най-добрите си роли в киното.
Ежедневието на Данте е монотонно - работа-вкъщи, където го очаква болната му майка (Гинка Станчева). Той е грижовен към нея, държи нежно ръцете ѝ, но е и отегчен от повтарящите се ритуали - хранене, лягане, ставане, отиване и връщане от работа, която очевидно не му доставя удоволствие. Смъртта на майката отприщва неочаквана тъга и уязвимост в този привидно тромав и самотен човек. Оказва се, че е изгубил опора под краката си и до вчера омръзналата му рутина днес става необходимост, която продължава да повтаря (сервира две чинии и две чаши), за да оцелее. Пенсионира се принудително след инцидент в печатницата, което още повече го затваря в самия него. Опитва се да убие мъката с някоя и друга бутилка, мотае се из града. Филмът също се влачи и ти чакаш с нетърпение да те грабне.
Най-сетне свободният от всякакви грижи Данте посяга към семейни реликви в богатата библиотека с окачен портрет на Данте Алигиери, от които изскачат неочаквани и за самия него открития - писма между родителите, стари снимки, бижута на майка му. Действието най-после потръгва, постепенно се редят парченца от мозайка, от чието сглобяване се разбира драмата на героя. Бащата, добър художник, е изпратен само заради талантивите си карикатури в трудовия лагер в Белене, майката, изключително красива, е изнасилена от палачите му. Тя изплува като млада в спомените на Данте и всяка ретроспекция с нея е съпътствана от нотите на любимата ѝ Седма симфония на Бетовен. В този дом, с олющени стени, паянтови брави и стари гардебори, е царяло изкуство - картините на бащата, грижливо скътани в отделна стая, книгите, четени от майката на детето и след години - от Данте на нея, за да я приспи с „Божествена комедия”, както и да я погребе пак с Алигиери. Героят чува и нейните успокоителни думи, когато, разстроен от насмешките на съучениците си, се прибира вкъщи: „Те не знаят на кого си кръстен, затова ти се подиграват. А ти знаеш, че той е велик поет”.
Вероятно в неговата родна Флоренция са желали да отидат родителите на Данте, за което подсказва картичка от града, както и карта. Синът си наумява да изпълни тяхното желание, информира се за екскурзия до Италия. Така тръгва една от темите във филма, но надделява друга, която става и негов гръбнак - животът в Белене и неговите жертви, отмъщението и прошката.
Данте решава да издири, с помощта на роднина полицай, имената на хората, разпитвали и гаврили се с майка му и опустошили цялото им съществуване. Обзет първоначално от отмъщение, което се превръща в желание да проумее причините за това издевателство. Смекчава мъстта му първата среща с парализирания вече изнасилвач Антон (изумителен Борис Луканов, макар и в епизодична роля) - една от най-ударните сцени във филма. Едрите планове, на които „Рая на Данте” залага, са обиграни и от проницателната камера на Калоян Божилов. Той се впива в актьорските лица и ги прави пронизителни.
Авторите сменят посоката на търсения на Данте, който тръгва да издирва оцелели сълагерници на баща си от Белене, за да напише книга в памет на родителите си. И тук влиза в действие Рая (Радина Боршош), а втората част на филма вече е „Ние”. Внучката на Антон става Беатриче за Данте, защото, както казва жената в туристическата агенция, „Творчеството на Данте нямаше да го има, ако не съществуваше Беатриче”. Така двете сюжетни линии се преплитат.
Двамата се запознават (неслучайно за Данте) в курса за бъдещи писатели, тя предлага да му помага за книгата и тръгват на срещи, за да запишат спомени. Променя се веднага и тоналността на филма - притъмнелите кадри просветляват, Данте захвърля тъмните си дрехи и се облича в чисти цветни ризи. Младостта и зрелостта си подават ръка за взаимно опознаване. Разказите на двамата приятели на бащата, изиграни от Любомир Бъчваров и Иван Налбантов, са потресаваща истина за преживяното от заточениците в Белене, за тяхното унизително ежедневие и наказания. Те са точно като кръговете от Дантевия „Ад” и стъписват както Данте, така и младата Рая, знаеща досега малко за периода и събитията. Целта на сина е да вмени чувство за грях (или покаяние?) вече не на дядото, прикован в количката и с вероятно замъглена памет, а на другото поколение - внучката, която да понесе товара на минало, за което няма пряка вина. За онези години знае малко и приятелят на Рая, който си спомня само, че „в Белене е имало затвор. Вероятно някой учител ми го е казвал”.
Данте научава все повече истини за баща си и го опознава, Рая е все по-убедена, че виновниците трябва да бъдат наказани. Жалко, че Радина Боршош с нейното еднообразно лице, равен глас и неизразителност актьорски не е на нивото на Владимир Пенев, за да подсили узряването си в този тандем. Тяхното взаимно израстване, целено от авторите на филма, е половинчато.
Кулминацията за мен в „Рая на Данте” е срещата на сина с третия приятел на баща му. Рая там я няма, тя е уместно изведена от действието, за да продължава да е убедена, че „Данте Алигиери е разобличил престъпниците в името на истината”. За нашия Данте тя се оказва друга и той изпива чашата на отровата сам, поразен от признанието на враждебния към него бивш затворник: „Исках да видя сина на един герой. И ти си лайно като него. Баща ти ни предаде. Стана информатор. Заради него на двама от нашите им светиха маслото”. Неслучайно тежкото обвинение е произнесено зад кадър, не се вижда лицето на актьора Симеон Викторов в едър план, защото героят му не е страдащ като предишните двама, а посвоему палач. И нещо визуално все пак трябва да го отличава, както сполучливо са решили режисьорът и операторът.
Съсипан от това откритие и последвалата участ на своя баща, Данте е обзет от съмнения за необходимостта от бъдещата му книга. Рая-Беатриче, неговата муза, при поредната им среща го убеждава да продължи. Тя също научава истината за дядо си от изпратения ѝ готов ръкопис. Обяснението между Данте и Рая не е на живо, а телефонно, кратко и ясно, с изразителни едри планове и мълчания, но това като че ли отнема от силата и напрежението на филма.
Той съвсем издиша в третата си част „Тя” - най-кратката и най-слабата, подобно на играта на Радина Боршош. Рая е сама в Париж, където отива да следва, подпомогната финансово от продадения от Данте апартамент. Той не е успял да се образова навремето си, защото е син на „врагове на народа”, но тя има този шанс.
Късмет има и финалът на „Рая на Данте” - с едрия план на вече сияещия, за разлика от мрачния в началото, Данте, който кани жената от туристическата агенция на премиерата на книгата си. Но какво ли ще съдържа тя?
