Това е заглавието на новия документален филм на режисьора оператор Николай Стефанов. Градът е Перник, изградил свой собствен изстрадан фолклорен образ - обрасъл с вицове за корави мъже на ръба на закона, надарени с всички недостатъци освен с чувство за страх.
Според филма на Стефанов в Перник има място преди всичко за гневната, креслива и свадлива футболна агитка, която сякаш, без да сме усетили, почти е наложила нови форми на мъжественост и организирана сила в позападналия понастоящем град. Може в Перник да няма вече миньори, но налице е футболният клуб „Миньор“ и той е възел на тревоги, свади, съспенс, болеене и любов. Футболният клуб има над стогодишна история, която трогателно е отбелязвана от лудналите ултраси с жълто-черни фланелки, защитаващи своята кауза с разнообразни прояви. Понякога тези прояви са хулигански, друг път не – а основно качество на филма е, че не бърза да съди своите герои. В един епизод те провокират с обиди пълните с недоумение клиенти на някаква попътна кръчма, в друг претърпяват катарзисни изживявания по време на пандемията и на отчайващата водна криза в Перник. Силно любят и мразят, но никога не са безразлични, когато става въпрос за техния град и за любимия им „Миньор“.
Съвсем отблизо, от една ръка разстояние, камерата наблюдава грозни и отблъскващи масови сцени по стадионите, вулгарни и обидни монолози, както и щастливи общи моменти по време на път за някой мач на отбора. Бруталната правда, която направлява живота на ултрасите, ни удря като с чук още в началните кадри. Постепенно, леко коварно, но и последователно, филмът ни повежда в по-дълбоки води. Сниманите от натура ексцесии и понякога трагикомични изпълнения на агитката постепенно са изтласкани на втори план от присъствието на двама по-основни герои. Единият, треньор по борба, е гласовит тартор, сипе закани и попържни и сякаш игнорира камерата. Не се интересува от нея, но и тя не се интересува прекалено от него. Защото тарторът е хем аналог, хем донякъде антипод на другия главен герой Цецо.
Цецо е постоянно с бира в ръка и цигара, бръщолеви безспирно и искрено. Започва с клиширани лафове за семейството, рода, града, родината, позира като за последно, но постепенно влиза под кожата ни, изчерпвайки запаса си от лозунги и започвайки да говори от свое име при липса на други готови фрази. Тогава сякаш пада завесата, която забулва агитките, премеждията и поведението им, експонирани открай време в медиите по възможно най-повърхностен начин. Футболните ултраси обикновено са свеждани до безлична обща маса, служат за изтривалки или при някой по-скандален случай предизвикват възмущение, но липсва истински опит за вникване в живота им, какъвто имаме тук. Най-сетне се намира кой да даде думата на тези хора и тогава се открива една друга истина и същност на нещата. Видимото отстъпва място на невидимото.
Защото се оказва, че това са хора, преборили се сами в живота с почти всичко – с наркотиците, дребната престъпност, клопките на семейния живот, бедността и липсата на перспектива в малкия, сякаш разорен от обществените промени град. Напук на трудностите те са намерили начин да живеят весело в своята малка общност. Хуморът преобладава в много от ситуациите, без да компрометира героите, но и без да ги героизира, както се е правело навремето с миньорите.
Не съществува и видима бариера между автора и тези пред камерата му – личи, че режисьорът оператор ги познава отдавна и отблизо. Филмът е сниман с години и отразява промените в героите, в заобикалящата среда и във времето, което вече тече толкова бързо.
Ние сякаш забравяме възмущението си от началото на киноразказа и вече дори сме малко очаровани от пяната на тази непрекипяла мъжественост, която намира отдушник в битието на футболните запалянковци. Където големият враг е страхът, а не точно противниковият отбор или неговите фенове. Цецо разказва как след първия побой е разбрал завинаги, че не е от стъкло и вече му станало лесно. Излиза, че цяла общност функционира в свой свят, със свой статут и кодекс, свои местни правила и чувство за вярност към кумирите си, дори те да са от един отбор, който отдавна не е фактор в българския футбол.
Бариерата между зрителя и героите също се оказва умело разрушена и тъкмо когато сме се поддали на усещането за наличното грубо очарование в този вид живот, зад който се крият и любопитни, стойностни неща, идва някакъв вид отрезвяване. Филмът ни води за носа по собствен план, на който се поддаваме от сърце.
От време на време ни сервират дози архивни показни кадри от миньорския град по времето на социализма: тогава Перник все още е гнездо на надежди, символ на работническия подем като вид героизъм. Зад парадните кадри прозират лъжата на времето и медиите, заблудите на неоправданите и необосновани блянове за бъдещето.
Днешният ден е представен с новите съвременни герои или по-скоро аутсайдери – изпаднали, бедстващи, но бойки и дръзки. Голямата им драма е, че са жертви не само на днешното време, но и на миналото, плод на предишни илюзии, загнездили се в съзнанието неусетно. Гръмките приказки и ежене увяхват и замират като подвеждащ трейлър – Цецо се оказва самотен баща, който гледа с отговорност и нежност сина си и не иска за него този живот, своя живот. Усеща, че той е отживелица и че просто не приляга на детето.
Дедите са отрудени и епични до героизъм миньори, бащите – на ръба на закона и провала, а децата могат да ги имитират (както прави синът на тартора) или саботират с невинността си.
„Нямаш място в нашия град“ някак терапевтично променя отношението на зрителя към шумните агитки, гмежа и лудориите там, които се оказват донякъде само маскировка. Страхът обаче не е напълно победен, защото отново остава един страх повече - че това все пак не е истинският живот, пълноценният. Може би е време за мъже, но не в онзи примитивен смисъл, и Цецо сам го усеща, а даже и формулира. В миговете, когато се чуди какво да каже пред камерата, той казва най-същественото. „Време за мъже“ беше деветдесетарски британски филм, награден с „Оскар“ и още куп награди, в който излезли от употреба в индустрията мъже правеха стриптийз, за да се въдворят отново като мъже. Тук единият от главните герои, Цецо, се разсъблича и душевно, другият – треньорът, остава монолитен като счупена след мач седалка на стадиона.
Голямото достойнство на филма е не само в уловените моменти, но и в тяхната подредба, очертаваща развитието на отделните образи (включително „майката“ на агитката и някои други изпъкващи комично или не фигури). Те ни изненадват, прекатурват някои предразсъдъци или внедряват нови. „Нямаш място в нашия град“ изповедално и категорично изписва къс от нашето съвремие с цялата отговорност и съпричастност, на която може да бъде способен чувствителен и прозорлив творец.
Филмът вече броди по престижни фестивали за документално кино, а от есента ще бъде достъпен в платформата HBO Max. Така особеният горчиво-сладък привкус на нашето малко, мърляво, банкрутирало градче, но с хора, които май заслужават място в много градове по света, ще получи нов срок на годност във времето. Прорязан с архивни кадри от едно силно пропагандно и изопачаващо действителността време, документалният филм сякаш хитроумно иска да се представи за пределно истинен и правдив. Филмите използват настоящето и неговите привидни образи, за да набраздят бъдещето със строго личната си, справедлива или не, но емоционална визия. „Нямаш място в нашия град“ сякаш ознаменува мястото на киното като медия за анализ, но и за приближаване на зрителя до далечни за него емоции.
P.S.
В достолепното Variety филмът е промотиран като разказ за съвременни хулигани, които никога няма да дочакат обещаното на бащите им бъдеще.
Но „Нямаш място в нашия град“ показва и няколко деца, на които нищо не е обещавано, а и дори да имитират възрастните около тях, тези деца са грижовно закриляни.