Това е вторият игрален филм на Константин Божанов като режисьор и сценарист, след престижния откъм фестивални успехи негов дебют „Аве“. Лично на мен сумрачният „Аве“ ми изглеждаше преднамерен и пределно конструиран филм, дори преди да съм гледал „И после светлина“. Новият филм на Божанов обаче, въпреки че досега не е споходен от фестивалния успех на „Аве“, крие повече приятни изненади и обещания от предишния.
В някакво отношение той дори е по-конструиран от „Аве“. Основава се отново на road movie схемата, филм-пътешествие, в което героят се връща мислено и емоционално там, откъдето е тръгнал, докато пътува в противоположната посока. Историята е разказана в обратен времеви порядък, но далеч не линейно, а асоциативно. Повествованието е осъществено в няколко глави, които носят имената на новите герои из него. Те са въведени чрез обикновено споменаване от главния герой. Аутистът Павел е 16-годишно момче, тръгнало на път да търси единствено онова, което истински го вълнува и дълбоко му липсва. И обречено да среща хора, които или са се отказали да търсят, или стоят на място като спирки за търсещите.
Във филма няма привидна лекота или небрежност. Започва ударно и конфликтно с един великолепен диалог между тийнейджъра с леко спънат говор, но не и мислене, и неговия кумир – известен художник в привидно отшелничество. Арно, артистът с агресивната аура на преуспял, бомбардира и атакува света със своите картини и дневници, плод на желязна и отчайваща самодисциплина. Обича и да парадира със своята самота от голямата си, застрашителна къща.
Арно не спестява на симпатично заекващия тийнейджър баналния проблем на настоящия ден – всеки иска да бъде харесван и обичан, а не да се научи да рисува или твори. Изкуството няма нищо общо с любовта, както няма нищо общо между твореца и произведенията му, те са различни неща и който не го е разбрал, не може да разчита на нищо. В съвременния свят изкуството е къртовски труд, като всеки друг, който елиминира напълно чувствата, емоциите, за сметка на разума.
Търпеливо, с малоумна настоятелност и последователност, младото момче се устройва в дома на художника и упорито му противостои, дори и без да го иска, само с присъствието си. Рисува безпаметно и безконтролно, обречен на провал от чувствителността си, скицира доброволно препарирани животни, но не посяга на съблечени жени. Защото се вълнува, защото съпротивата на материала или сляпото му подчинение му прилича на насилие или повод за такова. Предизвикващото съжаление момче печели привърженици сред жените наоколо, съпруги или модели, с това от тях, което той още не е успял да убие в себе си.
Невръстният Павел е във фазата на младенческия идеализъм. Той е проява на незрелостта му, но му осигурява и онова проникновение, с което да разбира повече хората около себе си, въпреки думите им. В някакъв позитивен транс, той е в състоянието, в което всичко около него му говори, внушава, трепти, пледира за неща, които картините на опакия майстор, оживяващи като кошмари, потвърждават. Постепенно, на зигзаг, се разплита лентата на пътя, която е довела героя дотук – едно набързо кадриране на бездушно към красотата и любовта общество. На хора в капан, който те бранят като крепост. Проститутката е по-готова да си изпълни задълженията, отколкото да бъде рисувана за пари. Фермерско семейство се е капсулирало в ограничения си свят, където храната е продукция и е натяквана на гостите, защото я получават даром. Семейството вече е вид бизнес до оскотяване, както и изкуството. Децата, младите търсят пола си, призванието си, смисъла на живота си, защото нищо до тях, в семейството или обществото, не е истинско или смислено. Фалшиви кумири избуяват навсякъде, дори благотворителността вече не е доброволна дейност, а професия.
С бързи, точни като писец щрихи, Божанов въвежда образите на жените във филма си - дълбоко чувствени и дълбоко уязвени в истинската си същност. Нещастни жертви или смешни до безпомощност имитации на палачи. Накрая на филма стигаме и до майката на Павел, българка на средна възраст с амбиции на попзвезда, но с контакт листата на дашна тийнейджърка. И дома им в Лондон – една Вавилонска кула на разстроеното и развалено издъно семейство. Когато тя се опитва да погали или приласкае сина си, той се дърпа като всяко момче, вникнало в тайната на майка си. Тайната е по-скоро грозна.
През цялото време сякаш Павел, като един невръстен княз Мишкин, се сблъсква със света на нивото на своя твърде привиден аутизъм, по-скоро защото се опитва да намери общ език с него. Той постоянно уговаря, дири думи, убеждава, утешава, успокоява, умолява, все едно не той, а някой друг страда от аутизъм.
Набор точни, лаконични и майсторски зарисовки, мизансцен на бездушието и безлюбието, ни убеждават през целия филм, че не всичко е свършено, а тепърва започва. В момента се разгаря голямата борба между егоизма, слепотата и любовта като единствена мотивация за живот и творчество. И тази битка си има своите пътуващи пилигрими.
„И после светлина“ е терапевтична драма за ефимерността на успеха, лъжовността на проповядваните с откровен цинизъм съмнителни ценности и фалшивата поза на лицемерния житейски стоицизъм. Чувствителността и любовта се оказват защитена територия не само в семействата или за хората на изкуството, а и за обществото и общността. И въпросът може би е на живот и смърт. В копродукцията на България, Великобритания и Белгия се говори на три езика, но липсва общият език на нежността и светлината. И трябва да се правиш на ударен, луд или бавноразвиващ се, за да изчакаш жив това „после“.
Филмът ни предоставя дързък диалог, проблясващи като откровение кратки портрети на героите и немеланхолични житейски картини с изряден мизансцен. По скалата за душевна жестокост „И после светлина“ се мери в интонацията със стъписващия „Нелюбов“ на Андрей Звягинцев, така адекватно и дълбоко възприет. Но естествено, „И после светлина“ е сам за себе си, без да можем да се отървем от усещането, че е все за същото. Просто героят е оцелял и пораснал в защитната ниша и привидна броня на аутизма си. Но отново ще се възправи и сблъска със същата сила, от която погива малкият герой на Звягинцев.
Но тук, във филма на Божанов, драмата не е битовизирана и толкова полярно обрисувана. Но й е позволен луксът да локализира колосалния конфликт и дилема на нашето време – безлюбието вече като верую в света на изкуството и хората, населили го. Може да рисуваш, пееш, свириш, без да обичаш, както и да имаш семейство и деца, без да умееш да изпитваш изобщо човешки чувства. Но вече всички правят така. А тези, които не искат и не могат така, се намират един друг на най-необичайни места, после се изгубват отново.
В „И после светлина“ изборът на актьорите е снайперистки точен. Художникът Арно, с тежките думи и поглед, е солидният и бавен Ким Бодниа. Познаваме изтерзаната му и заплашителна мрачност от сериала „Мостът“. Маргита Гошева като лицемерната и леснодостъпна майка е леко водевилна, но Бари Кьоеган в главната роля отново доказва, че е актьор от непозната и загадъчна класа. Винаги играе някакъв внедрен в обичайна или прекалено необичайна ситуация тийнейджър, воден от своя ненарушима логика и някаква секретна свръхзадача, която обърква всички. Сините му очи, стиснати в цепките на клепачите, овесеният възголям нос и чувствените устни, ронещи репликите като въздишки, ни напомнят трудния за артикулиране чар на друг актьор с трудно произносимо име и присвити в упор очи като пред стрелба – Бенедикт Къмбърбач.
Иначе Кьоеган открихме в силно фройдисткия и психологически разтърсващ ирландски филм „Бозайник“ от поредното издание на София Филм Фест. Някои го харесаха в „Убиване на свещен елен“, не остана незабелязан и в „Дюнкерк“ в донякъде неблагодарната си роля. А тук е удоволствие да бъде следен как само бави репликите си, за да не нарани някого и ги обмисля, все едно предъвквайки ги дълго с устни. А всъщност отговаря остро, смислено и на място.
Константин Божанов е тънък психолог, безпощаден, остър и хаплив в диагнозите, но нежен в посланията и уверен в добрия край дори и за лошите. „И после светлина“ е още един европейски филм в смесената форма на деликатна присъда, жестока поличба и свещена надежда.
