Първият филм на Георги Дюлгеров - „Изпит”, по сценарий на Хайтов, е за върховете в занаята. Млад бъчвар, за да докаже, че вече е истински майстор, в което всички се съмняват, хвърля бъчвата си по течението на буен каменист поток с вярата, че няма да се разбие. Почти 45 години след това, декларираният от режисьора като последен негов филм „Буферна зона” предлага подобен сблъсък между майсторлъка  и признанието за него.
Този път героят е известен и всепризнат кинорежисьор. Но носителят на награда от световен фестивал категория „А”, както сам подчертава, е необичан, ослепяващ с едното око, погубил жена си в катастрофа след взимането на поредната кинонаграда, и вече пълна развалина. Не може да снима филми, никой и не очаква това от него. Но той ги сънува готови. По ирония на съдбата, в стилистиката на най-големите повелители на авторското кино в света – Трюфо, Фелини, Тарковски, Бергман, също и негови любими автори. И докато в съновиденията изображението става все по-бистро, красиво и в тях сякаш се превръща и той сам в един от големите, имитирайки ги, в действителност героят остава същият хленчещ (”Мамка ви гениална, знаете къде да се родите”), хитруващ на дребно, обсебен и недоволен от миналото си старец.
Прекалено начетен и комплексиран (обичайно за класическите български интелектуалци), из съня си режисьорът Тодор Черкезов смесва своите истински и въображаеми пороци, упражнявайки ги върху живите и мъртвите от своя живот. А връзката между сънищата и действителността често е въпрос на отделен цвят, звук или появил се под формата на призрак персонаж.

„Буферна зона” е един самоироничен портрет на съвременния човек, обхванат от кошмара на миналото и предчувствия за бъдещето, хванат във вдетиненото си настояще. Едно „селфи”, но само на едното око, болното – между другото така започва и филмът. За здравото няма да стане дума.
Руси Чанев, както обикновено в главната роля и донякъде съавтор на Дюлгеров, използва брилянтно всеки възможен и невъзможен детайл, за да изложи и направи смешен героя си. Уникален е дори само начинът, по който мени походката си, докато се поклаща прелъстително или се преструва на немощен според случая. Изобщо авторите сякаш и за миг не търсят съчувствие и разбиране у зрителите, а напротив – с всеки жест, постъпка, непреодолян страх и извършена подлост от героя, нищо че насън, искат да отдалечат зрителя от него, гордо да не дирят прошка, разбиране, дори и лека симпатия, а да демонстрират комплекси и вини, сведени до смехотворност. И да ни сблъскат до потръпване с един реален до болка човек.
И докато в „Осем и половина” Мастрояни с неговия благ чар изиграваше алтер егото на Фелини някак галено и изкусително, или пък дори самият Руси Чанев във филма на Дюлгеров „Авантаж” придаваше на дребния артистичен мошеник примамлив разбойнически ореол, тук е отречена всяка форма на защита за егото на героя. Скалпелът на очния хирург сякаш е влязъл в обектива на камерата и дялка образа на този боязлив, коварен, себичен човек, използващ охотно саможертвата на жените около себе си, употребявайки артистичното им его, докато от него не остава буквално нищо.

Без приятели, с болезнената мисъл „Някои снимат!”, този вечно недоволен старец злорадо и садистично сънува как, вече като млад и мъртъв, може да пристига невидим и да снима своите зрители. Подигравайки им се най-после на воля, без да крие пълното си превъзходство, този път лишено и от капка снизхождение. Да, това е мечтата, вероятно детската на твореца - безнаказано да предизвиква, плаши, възбужда личните страхове на обсебени от мисълта за зимнината си хора, всъщност неговата главна филмова аудитория в живота, която е било винаги страшно трудно да изкара от обвивката на бурканите за зимнина. Ярост и болка сякаш извират от гаврата със застиналите пред телевизора телезрители, но оттам се размотава и бинтът от ослепената глава на момчето-герой в „Лачените обувки на незнайния воин”. Своите собствени лачени обувки Черкезов ще нареже на две и захвърли в епизода с колегите кинаджии край водата – епизод, който е най-близък до нравствеността в творчеството на Тарковски и съдържа директна препратка към „Сталкер”.

Един малко по-друг възможен прочит на „Буферна зона” е, че отделните сънища всъщност пресъздават възможните пречки пред твореца. Изживяването на нормален живот и проявяването на любов, близост, човещина и съпричастност в този живот са по-скоро пречка творецът да се изяви и да остави нещо след себе си.
Затова буферната зона е не толкова тази между живота и смъртта, колкото тази между твореца и човека.
Така или иначе, в ироничната и абсурдна стихия на сънищата, по логиката на доказване на противното, филмът успява да създаде един значителен, богат и пределно истинен човешки образ. Постепенно, в рамките и сюжета на различните дремки, в ума ни се настанява устойчиво мисълта, че всъщност виждаме развихрена една дълбока, контролирана и дисциплинирана същност на героя (и съответно автора) в живота. Наяве той излага това, което не би искал да сънува от самия себе си.
Егоистичен, незаинтересован от съдбите на останалите, посягащ към чашката, но бранещ жена си от нея, както и от любовника й, преструващ се на болен и гърчав, за да си я върне, сменящ каскета на режисьор с бурка, за да скрие еврейските си къдри в съня за въздигането на талибаните с президент кинаджия... Целият този маскарад да се оцелее насън се превръща някак парадоксално в пледоария в защита на съвременния човек в неговата най-голяма уязвимост – самотата и претенциите към другите.
А настаняващата се плътно мъгла в реалността дори прави от едноокия герой цар в царство само от слепи.
Буфонадата от бленувания и кошмари насън и дрямка наяве е придружена от почти весела и игрива музика като в анимационен филм. И този сатирично-мелодичен нюанс придава на истинските житейски изпитания – несполучлива операция, смърт на близки хора, втора операция и т.н., рамката на едно величаво изпитание, включващо определени универсални терзания. В крайна сметка дегероизираният герой сякаш ни оставя усещането за житейска устойчивост, някакво „местно достойнство” (единственият буквален киноцитат е реверанс към Рангел Вълчанов и „Лачените обувки на незнайния воин”, а не към някой от чуждите автори-титани) и се превръща в защита на самостойността.
Би било грешно да се впускаме прекалено в дирене на цитатите от големи режисьори. Дюлгеров, с неговия преподавателски манталитет, нравоучително ги е включил, с известен язвителен присмех над дръзкото невежество на младите и дремещата деменцията у старите. Структурният похват със сънищата по-скоро приятно отприщва ироничните подтекстове, визуалните шеги, препратки и пародийни подмятания.
В този калейдоскоп от различни присмехулни и самоиронични хватки, клоунада и плезения срещу и за различни авторитети, сякаш виждаме комедия на нравите повече, отколкото където и да е в българското кино днес, пък и не само в българското.

Георги Дюлгеров умее да гради образи и илюзии на базата на противенето и бунта. Когато всички в киното се оплакваха, че няма пари, направи филм с няколко актриси, метла и почти празна стая (”Хубава си, мила моя”). Когато всички се занимаваха с предизвиканите и режисирани политически катаклизми на прехода, ни подхвърли филм за вечната любов (”Лейди Зи”). Когато му казаха, след поредица скандали, че трябва най-после да отстъпи и да спре да прави филми, той снима филм за човек, пълен като стар несесер с всички творчески недостатъци и комплекси. Който поради невъзможността да спре да прави кино, твори даже насън.
С „Буферна зона” Дюлгеров се показва много по-голям бунтар – срещу щампи, клишета, канони, норми, претенции, моди в киното - от редица млади днешни автори. Филмът е риск и предизвикателство, хвърлени ни право в очите, колкото и да си ги затваряме. Единственото нещо, с което угодничи на зрителя, е хуморът, бликащ от всеки кадър, и самоироинята, но в същата мяра филмът иронизира и самия зрител.
Работата на Руси Чанев е безспорно постижение за нашето кино, и то далеч напред. Ако Апостол Карамитев в „Бялата стая” трупаше ореола на мъченик без да преиграва, някак монолитно и твърдо, тук мъченикът на Руси Чанев преиграва, преструва се, мами и коварничи, самосъжалява се, но това не му пречи да бъде герой, самотен и неразбран.
Подобно на самия него, този филм не иска да бъде разбран или почувстван, този филм се заявява гордо – „Аз казах! Дори и да съм се шегувал...”.