Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Във филмите за тийнейджъри също може да има от онези прекрасни тайни, за които говори Стивън Кинг в последния абзац на „То“. Дори и в незрялостта има много болка от скорошното порастване, която при добро желание би могла да се хване. За съжаление, „18“ тръгва по един друг път на незрялото кино, а най-тъжното е, че така младостта на героите му се оказва порок.

Ритъмът на филма и специфичният му „лъскав“ начин на снимане – сред нощните централни софийски улици, оставя усещането, че всичко това е някакъв вид картичка, мърдаща се на високи обороти. Тази картичка би могла да бъде луксозната обвивка, върху която да стъпи определена сатира или социална критика, но вместо това се превръща в празна рамка на празните персонажи.

Очевидно е, че четиримата пътници в колата са объркани, което обяснява преиграванията и безумно набримчения им диалог, апотеоз на логореята, явно написан, за да потвърди ефекта от еуфорията на абитуриентския бал, комбинирана с невъзможността за взаимно споделено мълчание. Но при подобна заявка онова, което се очаква, е някаква промяна, обрат, който да отключи нещо неподозирано, което срещата между точно тези хора предизвиква. Намеци за това има – приятелите разбират за себе си неща, които не са знаели, афектите им стигат крайности и така нататък, но тези намеци остават бегли и неефективни, след тях не е ясно какво предстои и защо изобщо са били регистрирани разхвърляно из филма.

Причина за неслучилата се промяна в хода на „18“ е и въпросната кичозна визия, ярко контрастираща с аскетизма на българското кино, но не за добро. В търсене на автентичност при разговорите четиримата всъщност се замерят с тийн жаргон, който предизвестено бива прекъсван от по-„сериозни“ дискусии, доколкото героите са способни на тях. София е декор, обилно използван, но не като източник на градски тайни, а като украшение на света отвън. Мятат се скъпи смартфони, обсъждат се молове и макар в това да няма дразнеща неестественост, още по-дразнещо стои „естественият“ ефект, тъй като той не казва или показва нищо ново. Затова и българските тийнейджъри биха догледали „18“, но това не би довело до каквито и да е изводи за тях – в него няма поука, но и няма истинско забавление, въпреки че ситуацията на постоянно каране по неизвестни маршрути внушава известна авантюристичност.

При цялата си спорност „Купонджийки“ на Хармъни Корийн ще изпълни своята мисия след около десет години, когато младежката му публика попадне отново случайно на него и се сепне колко глупава е била да се вълнува от нещо подобно десет години по-рано. Нещото ще е онова, за което става дума във филма, а не самият той. Зрителите на „18“ обаче биха съжалявали единствено за това, че са си изгубили времето.