ВЕНЕЦИЯ 2020: МЕЙНСТРИЙМ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: МЕЙНСТРИЙМ

Седем години след премиерата на пълнометражния ѝ дебют чувствената история за несгодите на тийнейджърството, „Пало Алто“, Джия Копола представи наследника му, „Мейнстрийм“, в същата паралелната секция „Хоризонти“ на фестивала във Венеция. И сега, както и тогава, филмът на Копола предизвика смесени реакции в двата края на оценъчния спектър, което, смятам, е знак за виталност и проявена смелост независимо от крайната присъда. През годините между „Пало Алто“ и „Мейнстрийм“ режисьорката снимаше музикални клипове на инди изпълнители и групи (като например Ив Тюмър и Блъд Ориндж). Отвъд тази понапудрена част от иначе алтернативна поп и рап сцена Копола работи и с поп сензацията Карли Лий Джепсън. Нейните клипове са метаклипове – изобилстват от сцени зад кадър, анимации от типа на стикери, гифове и мемове – и точно тази естетика предоставя оптиката, през която зрителят може да си представи и света на „Мейнстрийм“.

Предварителните бележки за продукцията рекламират филма като любовен триъгълник между меланхоличната Франки (Мая Хоук), сервитьорка-с-мечти-на-фотограф, сантименталния ѝ колега барман Джейк (Нат Улф) и ексцентричния Линк (Андрю Гарфилд), който дори няма телефон. Всъщност „Мейнстрийм“ започва лековато с кратки сценки на домашна и работна рутина, в която главната героиня не се чувства съвсем удобно. Затова и самите сцени са разделени от черно-бели титри, по начин, типичен за нямото кино, което създава представата, че баналното има необикновена рамка. Така допълнителният глас (текст), чиито думи обуславят началото, първо пита: „Коя е Франки?“, но и рефлектира върху постъпките ѝ, успява и да коментира случващото се с иронична дистанция. В поредния си прозаичен ден Франки записва клипче на непознат, облечен в костюм на огромен плъх (това е всъщност Линк), който импровизира някакъв морализаторски брътвеж, сочейки реплика на картина на Кандински, която виси на една от стените в мола. Айфонът ѝ улавя нещо автентично в неговата ярост, крясъците „Яжте изкуството!“, и призивите му за унищожаване на мейнстрийма, и това, разбира се, я привлича към него. Линк е обаятелен странник, който нарича нещата с уж истинските им имена и изобличава лицемерието на конформизма. Няма как неудовлетворената девойка да не си падне по някого, който обещава да промени живота ѝ по такъв радикален начин.

Въпреки това сексуалното напрежение помежду им се канализира само в споделянето на бизнес идеи, които двамата обсъждат с омагьосваща отдаденост един на друг. Планът им е следният: да направят Youtube канал на Линк и той да „говори неща“. Подобна абстрактност е съвсем оправдана отправна точка, която да се капитализира бързо и ефективно в ерата на социалните мрежи и стрийминг платформите. Копола (самата тя „милениал“) си е свършила работата да проучи какво харесват „зилениалите“, както и кои са най-популярните онлайн звезди. Във филма играят (себе си) Youtube влогърите Гуанпа, Джейк Пол, Youtube гримьорът Патрик Стар, 11-годишният драг тийн Дезмънд Наполис и тв звездата/модел от руско-японски произход Рола.

„Хората вече нямат вкус, просто искат да са възбудени“, твърди Линк и изглежда, сякаш точно той бързо може да напипа бутона за оргазмичен успех. Така и става. Тримата (заедно с Джейк, който, влюбен във Франки, не прави нищо друго във филма, освен да напуска разочарован сцената) създават звездната слава на Линк като „Никой специален“. Хуморът му цели да осмее зависимостта на поколението Z от телефоните и профилите в социалните мрежи и да действа като сатиричен, заземяващ шамар. Филмът удържа тази хомеостаза завидно добре, макар и за кратко време, и ако има нещо, което издава развитието на сюжета, то това е харизмата на Андрю Гарфилд. Ролята на дисоцииращ се нарцистичен красавец му отива дотолкова, че самото му присъствие остава основният двигател на филма и почти можем да се убедим, че той е главният герой. Но Джия Копола успява да предаде токсичната връзка между него и Франки по тънък и деликатен начин и скоро става ясно, че експанзивността на Линк е такава, каквато е в очите на влюбената в него жена. Възможно е, разбира се, по-голяма заслуга за това да има химията между главните герои, отколкото режисьорската работа на Копола, която сама по себе си страда от несъвършенства, но и демонстрира колеблива искреност. По подобен начин и филмът се чуди колко да симпатизира на героите си и колко дидактично трябва да е посланието му, но успява да предложи оригинална позиция между цинизма и сляпото преклонение.

Копола твърди, че се е вдъхновила за сюжета от последната сцена на „Лице в тълпата“ – филм за прехода от радио към телевизия и за заплахата, която новият медиум носи заедно с промяната. Познавачите на Елия Казан лесно ще разпознаят директен цитат в края на „Мейнстрийм“. Други филми, които режисьорката посочва за отправни точки, са „Новинарски блок“ (на Джеймс Ел Брукс) и „Мрежа“ (на Сидни Лъмет). Тези заглавия са филми образци за социалните последствия на ролята на медиите, но Копола превежда тези дебати на съвременен, макар и популярен киноезик. Ярките цветови гами, брокатът, рейв естетиката и сексапилните костюми на героите оплоскостяват образите, свързвайки концептуалното с естетическото ниво, а няколко специфични монтажни решения наслояват емоджита върху картината като залепени стикери, други пък втечняват изображението в поредица от гличове. Подобна Тик-Ток/Инстаграм стори естетика контрастира на плоскостта и колажирането на няколкото пласта изображения представлява ненатрапчив коментар – едновременно критичен и закачлив.

„Мейнстрийм“ схваща добре парадоксите на интернет културата, силата на онлайн славата и инфлуенсърите, които, както Линк, от маргинали бързо могат да се окажат част от най-привилегирована и защитена прослойка. Парадкосът е, че притегателният им образ никога не може да се доближи тактилно до света, който от своя страна ги обожава и се стреми към тях през двуизмерния образ на екрана. Макар че филмът не се свързва в съвършено хомогенно цяло и някои елементи от бриколажността му не са споени добре, той все пак успява да избегне най-големия капан, който стои пред подобен вид филми. Това е именно опасността да се превърнат в безкрайна верига от препратки на метаниво за ролята на киното и оттам – за самите себе си. Затова е добре, че „Мейнстрийм“ не е перфектен, защото оставя място за допълнителни усилия, които да запълнят оставащите пропуски. Но засега можем и да го оставим да диша – все пак не всеки филм за съвременните социални (онлайн) явления трябва да произнася присъда, достатъчно е да задава правилните въпроси с пространство за самоирония. Или в случая – маниакалният смях на Андрю Гарфилд от уголемен стадионен екран, по този начин плоският злодей не може да е страшен, а само смешен.