Пътят на Никол Гарсия от роля в „Моят чичо от Америка“ на Ален Рене до режисьор с кръгла трийсетгодишна кариера действително е бил трънлив и включва повече номинации за награди, отколкото спечелени. Макар че работи със звезди от ранга на Катрин Деньов, Марион Котияр и Тони Сервило, статутът ѝ сякаш минава под радара и „Любовници“ е едва вторият ѝ филм, който е част от официалната селекция във Венеция. След като беше посрещнат с твърде рехави аплодисменти, квалификациите, които се чуват наоколо, варират от „не е зле“ до „не е твърде зле“. Честно казано, може да ни потрябва нова дума за „зле“, която да събира в едно множество посредствени, но все пак пропуснати възможности, пробутването на актьори без нито капчица химия като лудо влюбена двойка, както и пренебрежителното самоопределяне на филма като трилър/ноар, което контрастира рязко с упойващата скука на двата му часа времетраене.
Първата сцена се разстила бавно и сенките, разтваряни от мека слънчева светлина, разкриват две голи тела – жената прегръща през кръста партньора си, нежни целувки рамкират това споделено събуждане и предопределят динамиката в тяхната връзка, която предстои да бъде разкрита. Това е и може би единствената чувствена сцена, която предава някаква близост. Но това се дължи на факта, че героите не комуникират, а полубудното състояние оформя непосредствената интимност по свой модел, без да има реално изражение извън леглото. Това са Лиса (Стейси Мартин, която помним от „Нимфоманка I“) и Симон (Пиер Нине, който сякаш играе копие на Луи Гарел като типичен французин сърцеразбивач), клиширано млади, диви и красиви. Симон е дилър на кокаин, прокуден от семейството си, а Лиса учи в колеж за хотелиерство. Двамата нямат нищо друго освен връзката си и малкия апартамент в предградие на Париж, докато трагична смърт от свръхдоза на един от клиентите не изкарва нещата извън релси. Макар това да е точката в сюжета, която цели да постави връзката в опасност, вече е ясно, че за първия си половин час филмът изобщо не е успял да убеди зрителя, че тези двама души действително са влюбени. Затова и паниката на Симон ни кара само да свием рамене, а фактът, че избира да избяга тайно, оставяйки Лиса на произвола на съдбата, не трогва никого.
Филмът е разделен в три части, които се развиват на три различни места (Париж, Индийския океан и Женева), и разбира се, загатват за любовен триъгълник. След инцидента Лиса е съсипана и започва работа в нощен клуб, където среща богатия бизнесмен Лео (Беноа Мажимел). Забележително е, че сцената рязко прекъсва, когато той ѝ намеква, че посещава клуба само заради нея. Този срез от хронотопа и изминалите три години безспорно са спестени с цел икономия на време, но точно тази елипса показва липса на режисьорска смелост и предварително саботира възможността Лиса някога да бъде независима. Лишавайки главната героиня първо от маркерите на голямата първа любов и след това от каквито и да е било морални измерения на решението ѝ да се омъжи за непознат богаташ, Гарсия вече я обрича на едноизмерност. Идеята за социална мобилност между класите, която, изглежда, е важна за режисьорката, също изтънява. Като следствие това не дава шанс на зрителя да изпита симпатия към момичето от работническата класа, което не изглежда да е в какъвто и да било конфликт с това да стане нечия собственост.
Липсата на емоционална дълбочина става още по-задушаваща, когато сюжетът (случайно, но всъщност изглежда насила) събира Лиса със Симон на екзотичен остров и те започват любовна авантюра под носа на Лео. Филмът разчита твърде много на очевидността на сюжета си според жанровите конвенции (нещастна в брака си жена плюс любовник е равно на убит съпруг) и не обръща никакво внимание на това какви са отношенията между героите, как комуникират и какви изобщо са знаците на близостта. Сякаш ампутиран от чувствена интелигентност, „Любовници“ успява да закрепи някакъв, макар и безплътен, образ на връзката между Лиса и Симон, но само в контраст с нещастния ѝ брак. Това прави от филма затворен цикъл на неубедителни повторения, в който всеки елемент хем обуславя, хем е обусловен от другия. Подобна липса на логическа издържаност също има своите преки последствия в емоционален план.
Важно е да се изтъкне фактът, че филмът все пак можеше да има някакъв успешен залог, и то в подбора си на актьори. Изборът на Стейси Мартин за главна роля би могъл да се превърне в точка на пречупване на един определен стереотип жена. Нейната порцелановата красота, заедно с асоциациите, които участието ѝ в провокативни еротични сцени извиква, в случая не отива по-далеч от поредното преповтаряне на проблематичен модел на поведение. Образът на Лиса е до болка едноизмерен, без място за критика или трансгресия, а това вече е недопустима грешка. Ако в такава ситуация режисьорът сценарист е мъж, ще си кажем, че това е поредното подобно явление. Обаче когато става дума за жена, това граничи с безотговорност. Тъй както историята познава хиляди плътни женски образи, написани от мъже, така и не е казано, че всяка жена трябва да бъде феминист. Но ако си творец, който държи да каже нещо със своя филм, е редно да бъдеш отговорен към героите си повече, отколкото към публиката (която така и така подценяваш и храниш с чаени лъжички отдавна сдъвкана храна). „Любовници“ разказва историята на трима страхливци, което само по себе си е добра идея, но липсата на заинтересованост от техния вътрешен живот е белег за леност и самодоволство, които са (неуспешно) маскирани като сценарий и режисура.
