Гъгне ли, стърчи ли запалена цигара от устата му, крие ли се зад големи черни очила? В разговор изглежда ли, сякаш предпочита да не е там? Прическата същата ли е (бухнала отгоре, правоъгълна отзад)? Ноктите дълги ли са, с тъмно под тях? Дрехите и моторът отговарят ли? Налице ли са най-големите хитове? Ако това са въпросите, които човек си задава, преди да гледа поредния филм за Боб Дилън, то отговорът е „да“: Тимоти Шаламе в главната роля и режисьорът и съсценарист Джеймс Манголд изпълняват тези задачи с помощта на огромен бюджет и опитен екип. „Напълно непознат“ е сръчно онагледяване (камера, палитра, костюми, декор, реквизит, статисти) на първите публични стъпки на бъдещия нобелов лауреат за литература: младежът пристига в Манхатън и минава като торнадо през фолккласациите, фолкпродуцентите, фолкфестивалите и няколко жени, и дава да се разбере, че ще прави каквото си иска, не каквото се очаква от него. Филмът покрива изискуемия минимум за музикален biopic, като събира прочутите къдрици, песни, спътници и любими от зората на Дилън и ги подрежда по най-близкия до ума начин върху размирния фон на 60-те (кратки включвания откъм телевизора и улицата маркират Студената война и Кубинската ракетна криза, убийството на Кенеди и борбата против расовата сегрегация). Лошото е, че там си и остава – в минимума.
Дилън на Манголд е изобразен като магнит за чуждата щедрост – талантлив хлапак („кръстоска между хористче и битник“, както го нарича един от първите му рецензенти), който се намъква, където му отворят, но не чувства, че на някого нещо дължи, и проявява наченки на емоция само към музиката. Текстовете на песните му понякога съдържат грандиозни, красиви мисли, свързани с личното и общото, но никакви съответни действия, нужди или желания не са показани в „Напълно непознат“. Което е още по-смущаващо, при положение че сценарият е получил и съветите, и благословията на своя субект. „Когато за първи път се срещнахме с Боб – казва Манголд, – той попита: „За какво ще е филмът?“, а аз отговорих: „За един човек, който се задушава до смърт в Минесота и напуска приятелите си и всичко, с което е свикнал, избягва в големия град, започва от нулата, завързва нови приятелства, създава нова общност, завладява я, задушава се до смърт и напуска и нея“. И Боб се усмихна.“
Отнесеният, къде повече, къде по-малко, самонадеян герой на Шаламе не се разкрива дори за миг, така че да видим някакъв преход, някакво порастване, изместване, пречупване. Той е еднакъв – и еднакво непроницаем – от началото до края (рамката е дадена от две негови посещения в болницата, където лежи болният му идол Уди Гътри). Всички останали – даже менторът му Пийт Сийгър, менажерът Албърт Гросман и двете по-важни женски присъствия от периода, уж по-разгърнати – са аксесоари без плътност и характер. Всъщност точно употребата на жените, както често се случва, е най-печална. В „Напълно непознат“ кадрите тип „жена в едър план гледа покъртено, получава прозрение за гения“ (че спи с друга, че ще я напусне, че е гений, че нищо не му се разбира, че няма да си изпълни обещанието, че някого ще разочарова, че някого ще очарова и пр., и пр.) се трупат до нелепост.
Суз Ротоло – прекръстена тук на Силви Русо и изиграна от Ел Фанинг, – първата сериозна приятелка на Дилън; момичето, което му предава любовта си към визуалните изкуства и политическите си убеждения и което го държи под ръка на обложката на легендарния албум The Freewheelin’ Bob Dylan, казва в интервю за радиото, че една от основните причини да излезе от връзката им е, че не е искала да бъде „предмет“ до него или неговото „тихо пространство“, където той да се връща при нужда. За Манголд обаче функцията ѝ е точно такава и утешителната доза романтика с нейно участие не помага, тъкмо напротив – стои като кръпка (вж. частта с двукратното цитиране на Now, Voyager и непоносимото клише с догонването на заминаващата любима – впрочем съвсем измислен, несъстоял се епизод).
Докъм средата филмът върви като статията за Дилън в Уикипедия (по зададен макет и под съмнение, че някои от посочените обстоятелства може и да не са точни), във втората си половина става досадно монотонен, а накрая дори не е ясно за кого е предназначен. За желаещите да научат нещо ново или да проумеят нещо старо Боб Дилън ще продължи да е енигматична опаковка с неизвестно съдържание (в реалността тази неразгадаемост може да е плюс, но в драматургичната постройка на „Напълно непознат“ тя действа като конструктивен дефект). Търсещите автентични детайли около началото на кариерата му все още имат по-голям шанс да ги открият в No Direction Home на Скорсезе, а любителите на смелите интерпретации ще намерят хляб за размисъл по-скоро в „Няма ме“ на Тод Хейнс (фамозната „разбивка“ на музиканта на шест персони, поверени на шестима твърде различни актьори – в нея Кейт Бланшет беше един незабравимо обаятелен и нетърпим млад Боби Дилън). Онези, които помнят с добро предишния музикален филм на Манголд, „Да преминеш границата“, ще преживеят отрезвяващо дежавю в дуета It Ain’t Me Babe: харизматичното изпълнение на Хоакин Финикс и Рийз Уидърспуун като Джони Кеш и Джун Картър няма сравнение с бледнеещите Шаламе и Моника Барбаро като Боб Дилън и Джоун Байез...
В крайна сметка „Напълно непознат“ е приятен, но неоригинален филм-концерт с пеещи актьори, който няма острие, жило или някакъв по-нетипичен релеф, с който да остави следа. Единственото добро обяснение за съществуването му, което ми хрумва, е възможността глобалният любимец Тимоти Шаламе да се изяви в продължителен етюд на тема „Боб Дилън“, с което да опресни легендата на музиканта и заедно с неговата почитателска маса да засили и собствената си (огромна) такава към кинозалите.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.