Възможно ли е да обикнеш герой, когото почти не виждаш, заради начина, по който вижда той? Възможно ли е нещо мерзко и безчовечно да се опише в еуфоричните цветове и игривите ракурси на детството? Възможно ли е един разказ да бъде тих, даже мълчалив, и същевременно грандиозен? „Момчетата от Никел“ на РаМел Рос (премиера в Телюрайд, две номинации за „Оскар“ и участие – сред многото други – в „Седмицата на критиците“ на фестивала в Тромсьо) доказва, че има как.
Екранизацията по едноименния роман на Колсън Уайтхед („Пулицър“ 2020) е много неща, но преди всичко – фантастичен превод от буква в цвят, обем и движение. Уайтхед съобщава от първата страница коя е голямата тема, в чиято рамка ще помести историята на героя си Елуд – едно наскоро закрито трудововъзпитателно училище във Флорида, в зелените площи на което са открити десетки безименни гробове на насилствено загинали юноши. В книгата ТВУ-то е наречено Академия „Никел“, а в реалността става дума за Училището за момчета „Артър Дж. Дозиър“ (макар и не само: подобни институции за подслон или „вкарване в правия път“ на непълнолетни, чиито питомци всъщност са малтретирани, изолирани, използвани за безплатен труд и понякога дори убивани, е имало и има къде ли не – в американските резервати, в австралийските интернати, в европейските приюти, в китайските домове за уйгури...). Рос, от своя страна, извлича есенцията от цялото и започва с произхода и характера на Елуд, с епохата (края на 50-те и 60-те), за да стигне постепенно до безизходицата – неговата рамка е стягаща се примка, но съдържанието ѝ е парадоксално нежно, даже магично.
Най-радикалният избор на Рос е всичко да бъде дадено в първо лице (при все че книгата е в трето). PoV, [личната] гледна точка, е метод, който, за по-добро вживяване, се използва най-често във видеоигрите – зрителят навлича кожата на персонажа, защото камерата гледа от нивото на очите му и се мести според движенията на главата му. Единственият игрален филм в аз-форма, на който бях попадала дотук – Hardcore Henry на Иля Найшулер, – е екшън, сниман с GoPro, все още твърде близък по усещане до видеоигра. В „Момчетата от Никел“ обаче PoV стратегията е приложена, за да се потопим колкото се може по-лично в огромно разнообразие от ситуации; в чуждо съзнание; в миналото. Така възторженото усещане на Елуд за света става наше усещане, а близките срещи с обичта или омразата на останалите – наше радостно или тягостно изживяване. Виждаме хлапето единствено в отраженията му по лъскавите повърхности, иначе го (се) усещаме главно през реакциите на околните. Смяната на перспективата е толкова радикална и вълнуваща, че нямам съмнение, че „Момчетата от Никел“ ще бъде вододел между епоха „преди“ и епоха „след“.
Елуд е мило дете, което отрасва под грижите на баба си Хети (огромно слънчево присъствие на Анжаню Елис-Тейлър). Мечтателно наблюдава природата и хората, чете, избуява, научава за Мартин Лутър Кинг, полекичка започва да участва в улични протести. Иска да учи. Потегля на стоп към единствения университет, където му е позволено да постъпи, но когато полицията спира колата, която го е взела на стоп, тя се оказва крадена, а той – в позицията на съучастник. Това, че не познава шофьора и никога с нищо не се е провинявал, са детайли, които никого не интересуват. В изправителното училище, където е въдворен, черните деца са отделени от белите и живеят при видимо различни условия. В малка бетонна сграда се привеждат в изпълнение телесни наказания и момчетата я наричат „Сладоледената фабрика“, защото, ако излезеш от там цял, си във всички цветове на дъгата (а и ice cream = I scream). Интересно решение на режисьора е да разшири аз-фо̀рмата, когато Елуд (Итън Хериси) се сприятелява със свой връстник, Търнър (Брандън Уилсън). От този момент нататък виждаме както през очите на единия, така и през очите на другия.
Текстурата на „Момчетата от Никел“ е специална: рояк къси сцени с елипси между тях (времеви и логически прескоци, недоизказаности). Говоренето е донякъде в диалози, доста повече в дочути размени на думи, често откъслечни. А и Рос не прекалява с обясняването на контекста. Славният саундтрак и звуковият дизайн са мислени така, че да разслоят реалността на показваното, не да я затвърдят. Ето защо за най-пълно разбиране филмът трябва да се гледа зорко и с известна подготовка. Или просто да се гледа два, три пъти, най-хубаво след прочитане на сценария (писан заедно с Джослин Барнс) и на някое интервю с превъзходния оператор Джомо Фрей (който тук по същество влиза като съизпълнител на актьорите)... РаМел Рос е социолог, баскетболист, преподавател, фотограф – нито е учил кино, нито се е стремил към него. Дебютният му филм, документалният „Окръг Хейл тази сутрин, тази вечер“, приличаше по-скоро на стихотворение или артинсталация. В един забележителен разговор за The Guardian отпреди месец той каза: „Мисля, че обективът [на фотоапарата/камерата] е християнин. Роден от западната идеология. Ето защо това, което прави обикновено, е да вижда чуждото в другия... А какво би било, ако беше будист?“.
Голямо удоволствие е да се влиза в досег с работата на мислещи хора, копнеещи не за пари и признание, а за просветление и човещина; да се види произведение на изкуството, създадено със средства и характеристики, които няма как да се намерят другаде; да се участва във филм, чието смислово съдържание е много по-мащабно от количественото (брой събития, персонажи, обрати). „Момчетата от Никел“ е сдържан и сърцераздирателен, новаторски и паметен, красив и нужен. И зачеква системен фал от гигантски порядък, който не изглежда да е отстранен през годините. Достатъчно е да видим „Синг Синг“ на Бари Дженкинс (първия режисьор, екранизирал Колсън Уайтхед), „Произход“ на Ейва Дюверне (с Анжаню Елис-Тейлър в ролята на Изабел Уилкърсън, автор на книга за кастовата структура на САЩ), „Американско четиво“ на Корд Джеферсън (по роман на Пърсивал Еверет – човека, пренаписал „Хъкълбери Фин“ от гледната точка на негъра Джим) или прекрасния пацифистки екшън Rebel Ridge на Джереми Солние, всички от последните две години, ситуирани в съвремието и очертаващи една доста трагична картина.
В една от виртуалните срещи на кинотворци със зрители в раздела „Питайте ме за всичко“ на платформата Reddit някой пита Иля Найшулер: „Мислите ли, че филмите в първо лице ще станат по-чести?“, а режисьорът отговаря: „Холивуд действа на принципа на прецедента и отговорът на този въпрос ще зависи много от представянето на Hardcore Henry по кината. Но дори той да мине с голям успех, не очаквам да се появят много филми изцяло в PoV – по-скоро все повече ще започнат да употребяват PoV сцени“. Струва ми се, че промяната, която не дойде покрай гневния Хенри преди десет години, ще бъде предизвикана от кроткия Елуд сега.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.