Един от гвоздеите в състезателната програма на малкия, добре замислен кинофестивал в Тромсьо – норвежкото градче на културата, кацнало над Северния полярен кръг, – е “Лазар Щастливия”. Третият пълнометражен игрален филм на Алѝче Рорвахер е дошъл чак дотук с награда за сценарий от Кан и отличия от Чикаго, Йерусалим, Ситджес, както и с щедри отзиви в световната преса: “сценарий, който можеше да е написан както от Висконти, така и от Де Сика или самия Пиер Паоло Пазолини” (Fotogramas); “...едновременно възхвалява и въплъщава така типичния за човека подтик да си върне на жестоко безразличния свят с нещо старомодно, недвусмислено добро”, (Los Angeles Times); “между приказката и кошмара, с алибито на алегория” (La Repubblica).

Замислен, по думите на Рорвахер, като “езическа притча”, в която политическото постепенно да се преплете с религиозното, този преднамерено особен филм е разделен на две половини: първо летни сцени от идиличния за гледане и мъчителен за понасяне селски живот на група изполичари; сетне, двайсетина години по-късно, зимни сцени от града, където същите клетници продължават да бедстват, но поновому. На вододела глас зад кадър разказва една от най-прочутите легенди за любимия на италианците Св. Франциск от Асизи: тази за стръвния вълк от Губио. Звярът дълго вилнял из околностите на умбрийския град и в един момент хората се видели принудени да повикат на помощ светеца. Франциск намерил вълка и след братски разговор го убедил да заживее в мир с хората. В “Лазар Щастливия” се цитира една от версиите на преданието, в която вълкът надушва нещо, което друг път не е усещал: “миризмата на добър човек”.

И ето че си идваме на думата. Двете части на филма са свързани от самото въплъщение на доброто според Рорвахер – Лàдзаро (с неслучайното име на оня Лазар от Новия Завет, който умира и възкръсва преди Исус Христос), младеж, който взема всичко за чиста монета и когото всички вземат за гламав. Красив като картинка, тих и сговорчив, той не променя и не се променя, не създава и не съзнава – просто е. “Добрият човек – пише в Библията – от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а злият човек от злото си съкровище изнася злото...” Но Ладзаро сякаш няма съкровище. Няма и семейство (освен една безмълвна баба, която зърваме за секунди), воля, любопитство, знания, емоции, стремежи, мимика. Човекът минава недокоснат през двете десетилетия между събитията от началото и от края на филма. Не го докосват нито сезоните и километрите; нито злото на разглезените богаташи и на стръвните като вълци бедни; нито доброто, на което уж е символ. Нищо не го отклонява, защото той никъде не отива, а движението му е като на голем – по чужда нужда и заповед.

“Исках да разкажа – обяснява режисьорката – за една толкова абсолютна, че чак смущаваща доброта...” Само дето смущаващото в добротата на този Лазар е, че тя идва и отива към нищото. Към всички, по всяко време, без алтернатива и без пикове и спадове. Равна и непредизвикваща дори най-малката вълничка наоколо. Ладзаро помага на онези, които имат нужда от помощта му, и на онези, които го вземат на подбив; отзовава се на всяко повикване с мила услужливост, от която не става ясно разбира ли какво прави. Момчето сякаш отсъства от самото себе си и служи на сюжета само като лакмус, който изявява несъстоятелността на средата. Но що за доброта е добротата без мисъл? Без взето решение, без дейно участие, без възможност за недоброта? Без преодоляване, съобразяване, растеж? Ладзаро е герой без развитие и без характер, без реплики, които да се откъсват от очевидното... Като приказка по телефона: автоматична, кратка, семпла, с безлично позитивен тон.

Филмът е заснет аналогово, на лента “Супер 16”, което, както точно отбелязва операторката Елен Лувар (работила е по трите досегашни проекта на Рорвахер, но е по-вероятно да я знаем от “Пина” на Вендерс), “додава поезия и трескавост на образа”. “Лазар Щастливия” е извор на наслади за окото – това е безспорен факт и дори само заради него филмът е добре да се гледа. Именно с помощта на камерата първата половина, почти етнографска, изтръгва магия от най-земните сфери, от бита на селяните. Втората половина обаче прави грешката да вкара магията в конкретни измерения, да я буквализира. И така я убива. Когато се показва, неизреченото от първата част губи чара си: нишката с вълка, който следва Лазар от “съживяването” му нататък; нишката с прашката (така митично оръжие), получена от лъжеприятеля; сцената с органовата музика, която напуска църквата (много сходна с онзи разказ на Дино Будзати, в който един несретник влиза в храма, пълен с Бог, за да се примоли за малко – свещеникът отказва да му даде, бедният си тръгва, но с него изчезва и Бог...).

Дебютантът Адриано Тардиоло в ролята на Ладзаро е благовиден и еднакъв; Николета Браски (лъчезарната съпруга на Роберто Бенини, позната ни от “Животът е хубав”) е скована в бездруго неубедителната роля на Маркизата; Лука Чиковани, който играе младия ѝ син Танкреди, изглежда пресилен и по автор, и по натура. Единственият истински опит за доброта във филма е този на Антония (изпълнена от винаги знаещата какво върши Алба Рорвахер), която въпреки мизерията и ръмженето на околните, мисли Ладзаро и се опитва да го приобщи. Образът ѝ е обещаващ, но в крайна сметка неразвит и спъващ заявения замисъл (филм за добротата): ако сред всичките герои само Антония е неедноизмерна и топла, как на неин фон да се оправдае централната позиция на Ладзаро с неговата плакатна благост, която напомня повече на телесна функция, отколкото на друго? Работническото множество (прекрасни натурщици) е вълнуващо за разглеждане, но си остава масовка без значение... като каквато точно гo възприемат Маркизата и компания, въпреки че патосът на филма е насочен точно срещу злоупотребата на богатите с бедните.

Има хора, които бъркат добротата с глупост... покрай “Лазар Щастливия” взех да си мисля, че и има хора, които бъркат глупостта с доброта. Мълчанието действително може да се вземе за дълбокомислие, но мълчанието тук идва от нищото. И все пак, “Лазар Щастливия” не е разочароващ, не и напълно. Аличе и Алба Рорвахер са едни от най-интересните жени в днешното кино и – за разлика от множеството работещи заедно филмови братя (от класиците Тавиани през двамата Дарден до близнаците Куей) – сякаш единствените обещаващи сестри на това поприще. Когато се съберат, създават вълшебни атмосфери, както в “Чудесата”, който ги направи известни. Макар и да не прокарва някакъв широк път с убедителност, съдържателност, ясно изведена история или нови прозрения за човека и света, “Лазар Щастливия” поне поема по собствена пътечка вън от обичайното и скучното.

На 19 януари 2019 г. "Лазар Щастливия" спечели "Северно сияние", голямата награда на международния кинофестивал в Тромсьо, както и наградата "Вяра във филма" "за произведение, което разглежда политически и етически проблеми на нашето време".