Кризата на средната възраст: изблик на младежка енергия около 40-те и неудържим порив за наваксване на пропуснати страсти. Kиното, далеч не само холивудското, често подклажда това импулсивно, невротично и в крайна сметка инфантилно желание за закъснял реванш, което, обаче, в реалния живот обикновено финишира с фиаско. Мъдър и проникновен, "Белмонте" на уругваеца Федерико Вейрох от програмата „Обичайните заподозрени“ на Трансилванския филмов фестивал в Клуж-Напока показва обратната страна на монетата, занимава се с последствията от търсенето на този реванш и анализира цената на бляна за вечна младост, нагазвайки с двата крака в блатото на въпросното фиаско.
43-годишният Хавиер Белмонте – утвърден художник с чаровни бръчки на мъж с минало, бохемско кожено яке и меланхолия в очитe не спира да рисува портрети на голи мъже в необичайни пози. Или иначе казано, продължава да търси себе си. Самотните му моменти в ателието и пред океанската шир са спорадично разреждани от посещенията на десетгодишната му дъщеря Селесте, коятo живее при бившата му жена Жан, вече бременна от друг. Без да се споменава конкретно, между редовете някак просветва защо са се разделили и кой кого е напуснал: неговият хаотичен и неангажиран начин на живот не пасва на нейния копнеж за нормално семейство. Само че веднъж озовал се сам, и свободата, и жените загубват вкус. Остават да го мъчат лютата ревност към новия живот на бившата му жена, от който се страхува, че ще изпадне окончателно; несигурността пред въпросите на дъщеря му; инатът, докарал го дотук, и горчивината, с която плаче в тъмния салон на операта и където предпочита да ходи сам, за да се крие от погледи и суета. Контрастът между професионалния му успех и личния му провал стои като отрезвяваща констатация за цената на днешния артистичен лайфстайл. Портретът на меланхолията му в едър план е ревизия отблизо на постоянно прокламираната лична свобода, която всички мислим, че искаме, но малцина са с ясна идея какво точно да правят с нея.
Гонсало Делгадо в ролята на Белмонте действително е художник, включително на филмови продукции – с режисьора Федерико Вейрох работи още от деликатния му дебют "Акне" (2008) за срамежлив тийнейджър, устремен към първата си целувка; погрижил се е и за визуалната среда в симпатичната комедия "Уиски" (2004) с куп международни награди. В настоящата главна роля Делгадо, с противоречиво изражение на отчаян мъжкар, е не само органично естествен в изграждането на необщителния темерут Белмонте, който минава транзит през ежедневието си без ясна посока, но и фундаментален компонент от тъканта на филмовата атмосфера. Умерено дългите и дискретно изучаващи лицето му кадри отварят едно по едно прозорчета към душата на героя, чиято тъга е омайно-заразителна. Ключова е и връзката, която режисьорът Федерико Вейрой прави между техниката на заснемане и основния контекст на филма. Статичните кадри сякаш внушават границите на образа и ригидността на уж фриволния, но всъщност рамкиран свят на Белмонте. Илюстрират задънената улица на живота му, където всяка възможност за бягство е само илюзия, тъй като рано или късно ще рикошира в екзистенциална рутина.