В къщата на обесения не се говори за въже. „Глухи влюбени“ – филм, в който няма нито глухи, нито влюбени – така се захласва в играта си с въпросното въже, че накрая обесените са поне няколко. Произведението е едно от 18-те в конкурсната програма на Черните нощи, а авторът му Борис Гуц е руснак в изгнание, който изпитва потребност да коментира през драматичните преживявания на млади двойки чудовищните проблеми, които страната му създава на своите бивши и настоящи колонии. Предният му пълнометражен филм, „Минск“ (заснет в Талин в един непрекъснат кадър), беше опит за гмурване в жестоко смачкания протест срещу диктатора Лукашенко от август 2020 г., а новият, „Глухи влюбени“ (копродукция между Сърбия и Естония), слага пръст в раната от руското нашествие в Украйна през 2022 г. и го завърта някъде около клането в Буча. Няма ли нещо имперско, попитаха Гуц в едно интервю, в това да представяш чужда история? Е, отговори той, все пак прочутия „Хотел Руанда“ го направиха американците... Защото кой иначе – руандийците ли? (За характерната културна надменност на много от дори най-либералните и жадуващи справедливост милион руснаци, напуснали страната си през последните две години, писаха наскоро в „Гардиън“: в страните от бившия соцблок и особено в онези, в които се говори и руски, мнозина продължават да се разполагат свойски и да вземат думата неканени.)

Идеята на Гуц е елементарна като нахвърляно преди часовете ученическо домашно по актуална тема. В Истанбул двама млади бежанци тъгуват по своите воюващи родини, докато в няколко дни се запознават, увличат, събират и разделят. Малко нещо Ромео и Жулиета, но без нежността, мъдростта, смелостта и повечето пречки. За Соня и Даня не научаваме почти нищо освен имената и националността им. Тя е украинка, той е руснак. Тя е по-артистична, той – по-семпъл. Проблемът с общия език е решен чрез премахване. Двамата са глухонеми и не разговарят на руски, както би се наложило в друг случай, а с жестомимика. Така или иначе почти нищо не си казват, защото скоро се отдават на секс и безпаметно наливане с алкохол. Скришом един от друг периодично звънят за новости в родните си места: на Даня му съобщават, че брат му се е прибрал от фронта и се е обесил, а бившият партньор на Соня се е върнал от Буча и „вече не може да обича никого“.

Колкото и да са искрени изпълнителите, плътността на двата образа е толкова тъничка, че става неизбежно да бъдат тълкувани като метафори. А като метафори те са крайно проблемни. Баснята, че Русия и Украйна „проливат ближна кръв със вражи бяс“, защото поради липса на мяра и от двете страни са се счепкали като братя на пода в хола, е руска басня. Русия е стар, отдавна убийствен окупант на Украйна, който от 2014 г. предприема все по-конкретни действия за ново нахлуване в територията ѝ и изтребване на населението ѝ. Няма ситуация, в която отговорностите и травмите им да бъдат разпределени поравно, та симетрията, която Гуц установява между невинния руснак и невинната украинка, е вид насилие.

Да си изгнаник, защото някой коли, беси и изтезава в дома ти, е едно, а да си изгнаник, защото се боиш да не те пратят в чуждия дом, е друго, колкото и също да е трагично. Това са две неравностойни позиции, които биха могли да отключат изключително интересни и важни разговори на екрана и извън него. Филмът обаче се занимава с друго, той приравнява и занулява: тези двамата са еднакви. Хубави, млади, безпарични, разкрепостени, сами, допълнително изолирани от това, че не чуват... Впрочем претенциозният начин, по който Гуц употребява и глухотата, е не по-малко безотговорен и безчувствен. В моменти на крайно напрежение Соня и Даня изведнъж се сдобиват със слух и глас (даже крясък); използват всичките си сетива и за обажданията по телефона. Тоест глухотата тук също е метафора, едва ли не избор на персонажите – отказ от общуване или може би душевна, не физическа невъзможност? Експресионистична алегория? Фантасмагория d'auteur? Кой знае... Преди десетина години един украинец, Мирослав Слабошпицки, направи фурор с „Племе“, първия си и засега единствен филм – дълго мислен, подготвян и работен. В него без нито една дума, благодарение на каст от зашеметителни глухонеми натуршчици, страстно, страшно и незабравимо се случваха сто неща, включително любов, омраза, надпревара за власт и много, много интензивно общуване. Но там глухотата беше истина, не трик.

Изумително е какъв конфликт е заложил в сценария си Гуц, за да разпръсне любовната омая на двамата бегълци и да бутне действието към финала. След като Соня и Даня дори за миг не отварят дума за своята принадлежност (народност, семейство, мироглед, желания и пр.), тя си слага тениска на украински футболен отбор, Даня избухва срещу тениската и двамата се наругават със злост. И ето поредната басня: големият сблъсък (на Русия и Украйна) е по нищожен повод. Сериозно ли?

Може би най-ниската точка във филма е сцената с последвалия сърдит секс. Виждаме мъжа да обладава жената с ядосано блъскане, докато тя извръща лице с отсъстващо изражение. Ситуацията прилича на изнасилване и е нетърпима на ента степен не само заради отделното, фикционално безчинство на екрана, колкото заради обстоятелството, че руснаците системно изнасилват жени (но и мъже, и деца) във всичките си войни, включително „освободителните“. Недоумявам какво е искал да докаже Гуц с това онагледяване. И най-вече – защо.

За целите на едно неузряло упражнение по интимно кино в „Глухи влюбени“ са използвани страдащите украинци, страдащите руснаци, глухонемите и дори Истанбул, който бездруго вече фигурира като някакво гигантско немясто в най-новия руски емигрантски фолклор (без оглед на факта, че е вековен град кръстопът с много характер и багаж за опознаване, а не анонимно хотелско лоби или гаров перон). Ако от цялата операция по употребата на недоразбрани и недопочувствани чужди реалности произлизаше нещо, макар и спорно достигнато, пак щеше да е добре. Но „Глухи влюбени“ в крайна сметка не отива никъде. След последния секс Соня си стяга куфара, подхвърля на спящия Даня фраза от сорта на „До след сто години!“ и напуска екрана, докато зрителят напуска залата сгърчен от етична и естетическа скомина.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.