Оригиналното норвежко заглавие на този трилър на взаимоотношенията е просто „Деца“, но международното английско „Внимавайте с децата“ отпраща към двузначността му – от една страна акцентира върху грижата за тях, а от друга намеква за опасните изнанади, на които са способни. Една такава изненада е движещата сила на действието тук: не герой, а нелеп инцидент, който обръща наопаки средно заможен квартал на Осло, училището му, връзките между жителите му. Върху изрядно подстриганата трева на спретнатото игрище в перфектната образователна институция  – мумифициран в съвършенството си свят, в който тленността на живота изглежда като отживелица – 13-годишната Лике удря с чанта по главата най-добрия си приятел Джейми заради глупаво спречкване и за всеобщо нещастие той умира няколко часа по-късно в болницата от мозъчен кръвоизлив. В традицията на доброто северноевропейско кино от последните години („Празненството“ и „Ловът” на Томас Винтерберг, „По ред на изчезване” на Ханс Петер Моланд, „Коко-ди, коко-да” на Йоханес Нихолм ), героите биват цапардосани от съдбата насред идилична картина от грижливо отглеждания по тези инак сурови ширини социално-консумеристки рай, светът им се сгромолясва и те започват да го поставят под въпрос. През почти тричасовото си времетраене „Внимавайте с децата” го прави по-подробно и обстоятелствено от всеки друг от споменатите филми, а през разговорите в микрообщността от учители, родители и деца успява да обсъди глобално-значими и актуални теми като днешните подходи в образованието и възпитанието, социалните роли на половете, сурогатното майчинство, поизместилите се значения на политическото дясно и ляво, да постави на кантар либералния и консервативния модел въобще.

Отвъд очакваното, централен персонаж в тази сюжетна конфигурация не е нито родител, нито дете, а директорката на училището, в което се случва трагедията, защото тя се оказва пресечната точка между всички намесени. Брат ѝ преподава в същото училище и е бил на работа по време на инцидента, но не и на местопрестъплението и от това произтича конфликт; тайният ѝ любовник е бащата на Джейми и също известен политик от местната дясна партия, а родителите на Лике са набъркани в лявата политика, откъдето произтича друг, идеологически конфликт, за да обтегне допълнително атмосферата около трагедията. Макар почти всички диалози да се въртят около инцидента и целта им да е изясняване вината на Лике, акцентът не е върху сюжетното развитие или развръзка, а върху позициите, които заемат различните страни, което превръща филма в идеологически дебат. Колебливият и готов да заобиколи отговорността баща на Лике и прямата ѝ до жестокост обвиняваща майка, която я нарича „убиец” са обобщени модели на детронирания бащин авторитет и истерично-неефективния майчин на територията на домашното възпитание. Либералният учител, който разговаря с нея на нейния език, за да спечели доверието ѝ, а по-късно е критикуван от колеги, заради несанкциониране на вулгарна ученическа проява и обръщането ѝ в шега, е събирателен образ на прогресистки-пермисивните тенденции в образованието. Десният политик в ролята на опечаления баща е представител на консервативните възгледи и като такъв, разбира се, предизвиква противоречиви реакции. Общността му съчувства, но някак сдържано, защото не е сигурна доколко е коректно да се жали „фашист“, етикетиран така не заради конкретни действия, а по силата на инерционна реторика. Най-радикална в случая е майката на директорката, която критикува връзката на дъщеря си с „фашиста“ и я обяснява с ниското ѝ женско самочувствие. Междувременно ѝ подарява окичени с хипарски символи пердета, които потенциалният зет определя като „цялата тази политическа коректност, която направи така, че ние останалите (в смисъл на всички, които не споделят ентусиазма на поколението от 1968-ма) да изглеждаме лоши“.  

Скандинавия и киното ѝ са про-либерални открай време, но ето че именно оттам долитат съмненията спрямо съответно наложилата се реторика, добила статут на единствена валидна  в публичнато европейско пространство, докато консервативните възгледи са дисквалифициращо приравнени с фашизма. Именно в тази реална, а не на думи демократичност и допустимост по отношение на различните политически възгледи във „Внимавайте с децата“ откриваме ефекта на обзорния поглед, отдалеч и в цялост, заради които филмът е селектиран в конкурса на фестивала в Солун. Убийството на дете от дете, макар и неволно, е шоково събитие, което преобръща понятия и идеологии, осветлява ги като кухи схеми, които трябва да бъдат периодично преосмисляни.

Режисьорът и сценарист Даг Йохан Хаугеруд е преди всичко писател и това личи от сложните нюансирани характери, от многословието на филма. Последното обаче не тежи, а увлича с нееднозначност, докато трите часа се изнизват неусетно. Въпреки преобладаващата двигателна статичност на действието, камерата следи героите от различни ракурси и отразява вътрешната им динамика; щрихира емоциите с цвят и светлина. А актьорите постигат дълбочина, характерна за театъра без да са театрални и естественост, характерна за синема верите без помен от документалистика.