Преди десетина години по време на един уъркшоп по писане на филмова критика, редакторите на турското списание Altyazı споделиха концептуалното виждане, че в кризисни за киното времена (като днешното), когато шедьоврите са кът, критериите за добро кино – все по-размити, а чисто киноманската наслада – все по-рядко срещана, най-разумният подход е да търсим във филмите отражението на света около нас, вместо да критикуваме ядно естетическите недостатъци. Случайно или не, в последните години филмовото кураторство се развива в сходна посока и все повече фестивали предлагат тематични програми, обособени не просто около дадено течение, период или на географски принцип, а обрамчват селектираните филми с общо смислово послание, обикновено свързано с актуално-дискусионни проблеми. Така и „лошият” филм придобива стойност в един добре формулиран контекст, и зрителят се губи по-трудно в многотията от заглавия, и критикът по-лесно избира откъде да подхване анализа си. За добро или лошо, посоката на погледа и мисълта ни са предварително насочени, но пък разклоненията, по които се плъзгат интерпретациите, са безброй.

Вече трета година Солунският филмов фестивал сглобява конкурсната си програма според тематична рамка, вдъхновена от книга, идея, друг вид изкуство или наука – така заглавията, обикновено идващи от други фестивали, попадат в освежен, различен от чисто фестивалния контекст и получават шанс за друг прочит. Тазгодишната тема „Ефектът на обзорния поглед” е заимствана от феномен, описан от астронавти и „патентован” като термин от писателя Франк Уайт: при вида на Земята от космоса в нейната цялостност, астронавтите говорят за внезапна промяна в светоусещането, за чувство на осъзнаване и единност. В по-общ смисъл „Ефектът на обзорния поглед” се отнася до начина, по който гледаме на света, живота и себе си от разстояние. Отстранената позиция разклаща oпознавателната ни парадигма и е призив за действие, най-често с цел промяна.

„Патрик” на белгиеца Тим Миелантс (награда за режисура от Карлови Вари и едно от дванадесетте заглавия в международния конкурс на Солунския фестивал) започва с общ план отвисоко, а камерата се приближава към главния герой, носещ се върху водна повърхност. Усмивка на безгрижие пробягва по лицето му и тя ще е  единственият му щастлив момент оттук до победоносния край на филма. Вероятно, защото в този епизод е сам. Веднага щом го видим в общност, става ясно, че другите в живота на леко аутистичния, подстриган на паница и с натрапчиви навици Патрик, всички те с изискванията си, парадираната самоувереност и афишираната „зрялост“, му носят само страдание. Те и правилата на общността – нудистки къмпинг, собственост на семейството му, в който е „момчето за всичко“ на мама и татко, докато останалите наоколо са колкото демонстративно свободолюбиви и ексцентрични в голотата си, толкова тиранично настоятелни в конформизма на еднаквостта си. Капсулираната среда, в която е ситуирано действието на филма, е добра илюстрация на негласната максима, че външно разкрепостените социуми са по-деспотични отвътре. И че различният сред други „различни“, но всъщност еднакви помежду си, се оказва още по-сам.

Дотук звучи трагично, но е по-скоро комично. Заради гротесковата атмосфера, в която голи хора водят сериозни разговори за пълни глупости, заради смехотворните им злободневни спречквания, заради маниакалността, в която изпада Патрик, когато внезапно умира баща му. Душният му, но все пак застопорен в една сигурна рутина свят, се размества и в неведението си как да реагира на загубата и на отговорността за семейния бизнес, която му се стоварва, той се вторачва в бита: загубил е чук от любимата си серия и на този етап нищо не е в състояние да го отклони от трескавото търсене. Дори заплахата от затвор. Смешно-абсурдна, макар и банална метафора за бягството от справяне с истинските проблеми, трансформирано в консумеристко робуване на предмети, което, знаем, винаги е заместител на някаква липса. „Обзорен поглед“ от разстояние към поведенчески механизми за справяне, към които все някога прибягваме като модерни потребители.

Метафоричен е и изкуственият, макар и с парадоксални намерения да е „близък до природата“ свят в къмпинга, където хора, дошли да се разхождат без дрехи в гората, са довлекли цялата си покъщнина и се хранят със сребърни прибори върху бяла покривка, докато проветряват гениталиите си. Контрастът между спазването на етикет и изтипосаната телесност, между еко претенциите и карикатурната действителност дава един по-глобален „обзорен поглед“ към западната мания за природосъобразен начин на живот, чиято състоятелност се разбива на парчета при всеки досег с технократската ни цивилизация. Последните жалки вопли за автентичност на съвременния човек, преди да се погребе окончателно под камара от все по-„умни“ и все по-безполезни вещи.

И така, в рамките на фестивалната тема свежият и изобретателен в детайлните си наблюдения, но сам по себе си далеч от социологични заключения дебют на Тим Миеландс се сдобива с мета значения. Камерата на оператора Франк ван ден Ейден също допринася, играейки с отразени изображения, които напомнят, че към реалността, която обитаваме, винаги има и друг ракурс. А нашият герой Патрик успява да се види отстрани и да се издърпа за опашката от блатото на комплексите и незрелостта си, благодарение на все пак чужд поглед, женски. Елемент, който поставя ненатрапчиво романтичен хепиенд на един иначе забележителен в натурализма си филм.