За кризата на идентичността при галисийците във връзка с принадлежността им към Испания чух от един галерист в град Виго на Атлантическия бряг, който обясняваше къде се коренят мистичните пейзажи и аскетичните натюрморти на местните художници. Според него галисийците са горски хора, расли сред планини, камънаци и ослепителна зеленина; също така океански, за които брегът е двузначна съдба – благословия и бедствие, източник на прехрана и заплаха. Природата им (заобикалящата ги, но и човешката) ги отдалечава от стереотипната представа за Испания: лазурно-лежерното Средиземноморие и горещата Андалусия на фламенкото, мелодрамата и циганското безгрижие. Именно от тази „нетипична“ испанска същност е просмукан „Каквото гори“, третият игрален филм на живеещият във Франция галисиец Оливер Лаше, селектиран в международния конкурс в Солун след премиера и награда на журито от програмата Особен поглед в Кан.

Протагонистите са двама и се допълват: мълчаливият пироман Амадор („който обича“ от латински) и божествената природа на Галисия, побрала в едно агония и екстаз, като в сцени от Сътворението. Каквото той не изразява с думи, а репликите му са кът, го отразяват дърветата и мъглата. Меланхоличният пролетен пейзаж, съзерцаван от Амадор по пътя към дома във високопланинско село, след като е излежал присъда по обвинение за умишлен палеж, е в синхрон с минорното му изражение, внушаващо вселенска тъга. Небесното звучене на вивалдиевата кантата Nisi Dominus като музикален фон, възпяваща съня, с която Бог дарява своите избраници, настройва интуицията ни, че ще си имаме работа с герой неземен и с филм, отправил поглед нагоре. С простичкото „Гладен ли си?“ посреща блудния си син майката Бенедикта („благословена“), от което става ясно, че е безусловно приет. Но дали той намира място за себе си там, където се е върнал? И дали е възможно разкаянието в един посърнал изгубен рай?

Фабулата се ниже в протяжен ритъм редом с аскетичното ежедневие на майка и син – грижа за кравите и зеленчуковата градина, за хляба на масата, кротко съзерцание. Битовите условия са като отпреди век. Само опитите на един от местните да поправи керемидите на къщата си, за да привлече туристи, напомня за съвременността някъде там, по чийто правила този живот тук няма стойност, ако не е осребрен. Иззад тази алегоричната филмова вселена наднича и реалността с нейните факти: обезлюдената Испания и запустелите села, в които няма прехрана извън туризма, а трудно достъпните планински райони на Галисия са на предни позиции в статистиката.

Ако трябва да мерим филмовия разказ на „Каквото гори“ с аршина на драматургичните канони, Амадор е равен герой, чиято биография се състои от едно единствено действие в миналото без изяснена мотивация. Плътен и понятен при цялата му мистичност го правят средата, дивната „неравнодушна природа“ (по Айзенщайн) на филма, в която прихлупеното от мъглата небе, полюшването на дърветата и тревите, шумът на дъжда разчитат за зрителя динамиката на емоциите му. И огънят, през който изригва неспокойната му душа в търсене на допир с божествената красота – единствено спасение, след като земното е загубило смисъл. Макар филмът да е дигитално заснет, за сцената с пожара Оливер Лаше е рискувал със запалимата 16 милиметрова аналогова лента, за да постигне по-отчетливи нюанси, градация в тоновете на дима. Резултатът е визуална експлозия, в която трагедия и триумф танцуват в ритъма на пламъка. Значението, който отдава галисиецът Лаше точно на тази сцена отново е свързана с действителността из родната му земя – Галисия е сред регионите с най-много пожари в Европа.

В контекста на солунския конкурс и темата за ефекта на обзорния поглед, „Каквото гори“ се вписва с ракурса към човека като природен, а не цивилизационен феномен; преди всичко интуитивно и после разумно същество. С безпрецедентните, ирационални емоции у Амадор, който подобно на астронавтите седи на ръба на света и среща погледа му в неговата цялост. А красотата предизвиква с кибритена клечка в ръка.