В една чудесна статия за вдъхновенията си Арън Шимбърг споделя, че навярно е изгледал всички филми за телесни деформации и според него повечето от тях са тъпи, преди всичко защото отношението, което предлагат към естетичните отклонения, е незадоволително и без реален ефект върху възприемането и приемането на тези случаи в реалността. Както се казва и в този великолепен отзив, Холивуд най-често употребява деформациите, за да направи спектакъл с чудовища или „съжалително порно“. Обсесията на Шимбърг по начините, по които дефинираме и интерпретираме аномалната телесност, е шантаво разчепкана във втория му пълнометражен филм, който той би нарекъл комедия, но не би се възпротивил, ако го възприемем и като трагедия.

„Оковани до живот“ започва с дълъг цитат от кинокритичката Полин Кеъл, част от който гласи, че „актьорите и актрисите, които са красиви, имат огромно преимущество, защото харесваме да ги гледаме“ и не само че няма нищо лошо киното да показва единствено красиви актьори, но и следва да го прави, за да не се лишаваме от красотата. Предвид яснотата, че ни предстои да гледаме филм с участието на актьор с лицева деформация (Адам Пиърсън, известен от „Под кожата“), използването на този откъс в началото на филма изглежда саркастично, само дето той е последван от първа сцена в класически холивудски стил, в която бавно и пленяващо ни е представена бляскавата главна героиня (Джес Уайкслър). Това заиграване със зрителските очаквания продължава и нататък – след малко разбираме, че в началото всъщност сме гледали сцена от филм, който се снима във филма. Оплитането на реално и фикционално, което продължава до края, непрекъснато подсеща, че първоначално видяното невинаги е крайно същественото.

Докато филмът във филма утвърждава стереотипите за деформациите (те са нещо ужасяващо), извън филма във филма те са заличени до степен на комичност и избиване към другата крайност в общуването, например когато Мейбъл дава актьорски съвети на Розентал, като се опитва да го научи на емоционални мимики, при положение че лицевото му състояние не позволява почти никаква мускулна гъвкавост; или когато в разговора зад кадър между обезобразения Розентал и Макс, актьорът с „нормално“ лице, последният изведнъж пита: „Не ме ли харесваш?“. „Аз не те познавам“, отговаря Розентал. Макс въздъхва театрално: „Аз съм такъв, какъвто съм. Не мога да се променя.“, преобръщайки напълно очакваните роли на вербален насилник и вербална жертва.

Арън Шимбърг е сериозен в тематиката си и смешен в подхода си, което е една от любимите ми разказвателни комбинации. Филмът във филма е някакъв експресионистки ужас, в който всички говорят с немски акцент, нелеп и смешен в сериозността си; персонажите на снимачната площадка са от чешит по̀ чешит; фалшът в киното е стигнал до такива висини, че е възможно режисьор умишлено да говори с европейски акцент; най-деформираният Розентал всъщност е най-разумният, некомплексиран и готин тип на снимачната площадка.

Противно на заглавието си, заето от филм за сиамски близначки от 1952-ра, „Оковани до живот“ е разпуснат колкото си иска, като не се съобразява с никакви жанрови и наративни очаквания и функционира повече като есе, отколкото разказ. Ситуациите са толкова привидно безразборни, репликите са толкова странни, композицията е толкова доволно разбъркана (например няколко възможни развития на историята са ни представени не като алтернативни варианти, а като едновременно случили се), че ще ми трябват поне още няколко седмици, за да осмисля добре целостта им, която несъмнено е постигната отлично от Шимбърг. Постепенно това става филм за излъганите очаквания, а от някакъв момент, след който вече наистина нямам никаква представа какво ще се случи и как ще реагират персонажите – за липсващите очаквания. Това формално разкатаване на очакванията може да се прехвърли и в съдържателен план, ако успее да предизвика неотговарящия в пълна сила на сложността и шантавостта на историята, но пък важен въпрос: защо очакваме от деформираните хора в киното и реалността да са нещо повече или по-малко от хора със съответната нужда от разбиране?

Ще завърша с информацията, че според Шимбърг всички филми трябва да се казват „Оковани до живот“.