Солунският международен фестивал се откри с тазгодишния носител на Златна мечка от Берлинале, а режисьорката Илдико Енеди е един от многото специални гости на фестивала, който в следващите дни ще покаже ретроспектива на творчеството ѝ.
Както самата тя каза в съвсем кратката си реч на откриването, иначе проточило се малко по-дълго от поносимото за публиката в кино “Олимпион” на площад “Аристотел”, “За тялото и душата” (отразен и от Нева Мичева) е първият ѝ филм от седемнайсет години, когато, тъкмо в Солун, е представила “Симон магьосника”.
Голяма част от кинонаблюдателите, говорили за филма, го синтезират с фразата “любовна история в кланица”. Взаимодействието между привидно несъвместими неща, както в западната култура до голяма степен са несъвместими титулните тяло и душа, изглежда като основната мисия на Енеди, но с фината си трактовка, която през цялото време стъпва на пръсти и внимава да не престъпи в зоната на категоричното, филмът показва не толкова серия от двойки диалектични противоположности, а по-скоро една безкрайна дихотомна цялост. “За тялото и душата” е наситен с противопоставени качества, които се преплитат като в символа на ин и ян – брутално и нежно, тъмно и светло, грозно и красиво, мъж и жена, шумно и тихо, криво и право, мръсно и чисто, фарс и трагедия, банално и поетично, перфидно и достойно, оцеляване и любов, тяло и душа. Това са само част от двойките, които мога да изведа от историята на бавното, непохватно и странно, даже по-добре мистично, влюбване между Ендре и Мария, развиващо се на фона на заколения на крави, на които камерата честно и безцеременно отдава почти толкова екранно време и близки кадри, колкото на обаятелната Мария.
Историята в кланицата се развива паралелно, противоположно, но и дихотомно на красиви, тихи и нежни горски кадри на елен и кошута, които, както постепенно разбираме, представляват душите на Ендре и Мария. Един възможен прочит на алегорията е, че в някакъв смисъл всяко влюбване започва с това: взаимно идилично сънуване и неловко реалистично опознаване. Тези две линии на разказване, започнали без никаква връзка (точно както двамата главни герои), постепенно се докосват, захващат и впиват (точно както двамата главни герои), влияят си, стимулират се, обясняват се, допълват се, за да се превърнат към края в неделимо цяло. И това съвсем не е единственото смислово взаимодействие между привидно откъснати един от друг елементи на филма. За да дам само един пример, за който загатнах и по-горе, има нещо сходно между дългите близки кадри върху лицето на Мария и същите върху муцуните на кравите. Като че ли и в двете се виждат очи на ангел пред заколение. И въпреки че и кравите, и главната героиня в началото са като че ли бездушни, безстрастни, безчувствени (Мария е сравнена с робот от един саркастичен колега, а когато слуша музика, лицето ѝ не се изменя, независимо дали е брутален метъл, или нежен фолк рок), когато филмът стига до сцената, в която тя страда и буквално кърви, това връща към кървенето на кравите, на което сме се нагледали дотогава, и натрапва усещането, че може би и те страдат, и те имат душа – очевидно една от задачите на Енеди, снимала истинска смърт в истинска касапница, но и тук незабравяйки да контрастира и балансира с райска светлина, белота и чистота.
В есето “Окото на магьосника”, публикувано в сборника на фестивала по случай ретроспективата на Илдико Енеди, Петер Лихтер извежда именно магичното като основен мотив в творчеството на режсисьорката. Него го има и в “За тялото и душата” и е заявено още в началото с резките монтажни подскоци, приказната музика а ла “Американски прелести”, поетичната камера на Мате Хербаи, странните ъгли, които се опитват да покажат познати неща по непознат начин, особените визуални емфази, които сменят изведнъж перспективата и създават усещането, че всичко в този свят е негов жив участник – троха, муха, солница – и че нещо магично става, нещо магично винаги става, защото във всяка история и във всеки човек текат безброй процеси, част от които са вечно неуловими и необясними.
