СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: ТУВЕ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: ТУВЕ

Една лятна вечер преди две десетилетия седяхме в Хелзинки в малка международна групичка и някой каза, че Туве е починала. Натъжихме се. Вдигнахме наздравица в нейна чест. Книгата в чантата ми в онзи далечен юни беше „Пътуване с лек багаж“ на италиански и когато години по-късно започнах да подбирам заглавия за поредица от сборници с разкази, тя беше сред първите в задължителния ми списък. И докато нямаше особена логика да съм в Хелзинки тогава, беше съвсем закономерно книгата в чантата ми да е на Туве, разговорът да завие към Туве, всички да знаем за кого става дума при едно споменаване на първото име и много да ни домъчнее, че си е отишла.

Туве Янсон (1914–2001) е икона. На Финландия, където се е родила; на шведския език, на който е писала; на безброй деца по света, отраснали с измислените от нея муминтролове; на художници, писатели, читатели и мечтатели – заради множеството ѝ таланти и любящата проницателност на погледа ѝ към света; на ЛГБТ общността – заради свободата, с която е избирала спътниците си и се е наслаждавала на живота. Макар и да не беше толкова добре позната някога в България, колкото Астрид Линдгрен, да речем, Туве все пак остави вечен отпечатък върху няколко поколения с „Невидимото дете“. А днес и тук във всяка книжарница могат да се намерят книгите ѝ за деца и за възрастни, събраната ѝ кореспонденция и подробна нейна биография. При това положение е ясно защо всеки опит за екранното ѝ портретиране би бил миниран с очаквания, изисквания и скепсис, достатъчни да възпрат повечето желаещи сценаристи, режисьори и актьори: идолите в изкуството са колкото всеобщо достояние, толкова и свидно лично притежание – публиката става лоша, ако не ги тълкуваш правилно, но „правилното“ в случая с дълбоките привързаности граничи с невъзможното. „Туве“ обаче се справя с изпитанията.

Филмът на Цайда Бергрот – първо игрално приближаване към жената легенда – влезе в салоните през октомври 2020 г., стана касов хит въпреки пандемията, постъпи като финландско предложение за оскарите, а през март 2021-ва своевременно беше програмиран в раздела „Калейдоскоп“ на СФФ. Той не се опитва да обхване целия живот на Туве, а се фокусира върху едно представително, богато на събития десетилетия между 1944 и 1955 г. и върху две червени нишки през него: възлюбените и професията. Разумен избор, още повече че през попадащото в този отрязък спокойно се чете и всичко останало. (През 1956 г. писателката започва връзка с Тулики Пиетила, с която ще бъде близо половин век, до смъртта си: този период навярно е бил много по-важен, стабилен и съдържателен за нея, но е далеч по-проблемен за достъп и разказване отвън – неслучайно най-яркият символ за партньорството на двете жени е островът, където се отделят от другите. Тук Тулики е само кратка поява. И всъщност може би единственият излишен, насила вкаран елемент от сюжета.)

Бергрот определя избраните за филма години – първите на чаровното хелзинкско ателие на Туве – като време на нейния преход от изобразителното изкуство към комикса и писането, както и на „див“ бохемски живот. И ги представя по съответен начин: на къси „включвания“ (малки наситени сцени, които с бързи стъпки очертават пътя и околностите на художничката), в топла палитра, с явно удоволствие от светлината и мислена музикална „подплата“. Способността за синтез и енергичният ритъм са сред най-големите достойнства на филма, което никак не му пречи да е осеян с множество съзерцателни притихвания. По същия начин вълнуващата му незакотвеност в буквалното и материалното не пречи на точността на интериорите и изключителното внимание, отделено на реквизита. Героите, вещите и случките са естествени, приземени, дишат. Вълшебството е в детайлите: креслото, на което някой е седял; пръстите, оцапани с боя, негримираните лица, разрошените коси, домашните неразбории на заден фон – все неща, които в „костюмените драми“ обикновено дразнят със стерилна непокътнатост.

Филмът започва с танц: Туве е сама, малко над 30-годишна, размахва поли в жизнерадостен устрем. Миг по-късно е в бомбоубежище. Още миг – и ходи сред печални отломки, а зад кадър вървят магични, мирни думи от муминска история. (Гласът зад кадър, слава богу, е минимум и е употребен именно за такова сгъстяване на информацията в няколко щриха.) Миг – и узнаваме, че Туве все още е „дъщерята на скулптора“, известния Виктор Янсон, и че той не брои за изкуство заниманията ѝ с карикатура и подобни. На седмата минута вече сме наясно за началото на любовта с добряка Атос Виртанен и защо той е вдъхновението за Снусмумрик. На осмата сме в напалена сауна (така де, Финландия!). И прочее в бодър дух и с джазов акомпанимент – вечната цигара, мечтата за Париж, плуването в морето. Централно събитие и влияние за Туве през 40-те е режисьорката Вивика Бандлер – между двете се ражда възхита и привличане („все едно ме нападна неустоимо прекрасен дракон“). Във филма, докато Туве осъзнава нетрайността на страстта си с Вивика („тя плува в своя поток на съзнанието“) и трайността на приятелството с Атос, познатата ни икона постепенно започва да добива познатите ни черти.

В главната роля е Алма Пьоюсти – внучка на финландския актьор Ласе Пьоюсти, известен с дългогодишното си сценично превъплъщение в Муминтрол тъкмо в театъра на Вивика и под нейна режисура (още в първия клип с него в YouTube, на който ще попаднете, актьорът седи до Туве – той пее, тя рисува). Освен „кръвната връзка“ със средата, в която се е оформила нейната героиня, Алма има и всичко останало, нужно за образа – чисто, умно лице, овладяно присъствие, способно да изрази с леки вариации състояния от свян до възторг, подходящ колорит. Подхода си описва като „смирено да се гмурна и да работя с всички сили“ в образа на обожаваната артистка, която за нея винаги е била „пламенен, дисциплиниран супергерой пацифист“. Колкото и да е чудновата комбинацията от тези думи, на Туве те пасват идеално.

Биографичните филми най-често се провалят, докато се мъчат да илюстрират, да съставят опис на съществуващото, без да дръзнат да го тълкуват и моделират посвоему. Но в тази материя по-стръмният път почти винаги е по-безопасният. Тръгнеш ли да разказваш за прочут певец например, по-добре го направи с помощта на шестима актьори, които въплъщават аспектите на творчеството му, отколкото с някой рецитиращ заемки от реалността клетник, маскиран като оригинала и обречен да изглежда като негов панаирджийски имитатор. В „Туве“ са тълкували, дръзвали и чувствали. Способни хора (екипът впрочем е преобладаващо женски – и зад сценария, и зад камерата, и зад сценографията са все професионалистки) са създали компетентен, комплексен филм за работа и любов. И в него разиграващото се на екрана би имало стойност дори имената да бяха различни.