Преди двайсетина години отидох да уча журналистика в Мадрид. Във всички вестници, които отварях, имаше колонки за корида – рубрики, в които експерти пламенно разказваха на неразбираем за лаиците език за подвизи, пропуски, чудеса и разочарования по бикоборските арени. „Защо – попитах колегите си – публикациите за корида са в раздела за култура?“ „Ами къде да са?“ – попитаха те в отговор. „При спорта?“ – предположих аз. И колегите се разсмяха. В Испания, част от Латинска Америка, Португалия и Южна Франция, тавромахията се смята за изкуство.

Не мислех, че филм на Алберт Сера – филолог по образование и фестивален любимец – може да ме травмира с друго освен с прекомерната си дължина, съчетана с нетърпима претенциозност. Но от „Следобеди на самота“ – чиито два часа впрочем не са нито твърде дълги за целта си, нито дори бегло претенциозни – си тръгнах с чувство на срам и ужас и една трудно определима, но жестока обида. Както когато виждаш унищожаването на нещо красиво и чувстваш, че сам или в група губиш право да се наричаш „човек“.

Едно от най-човешките неща безспорно е готовността ни да се жертваме за идеи. Една от разновидностите на тази готовност обаче е да се жертваме за нелепи, все по-незащитими идеи и тук нещата стават сложни. Ако кажа, че „Следобеди на самота“ ме вкарва в криза на човешката идентичност, няма да излъжа. Може би точно тази е идеята на Сера и може би коварният каталонец (в Каталония коридата е забранена от години) иска да ни отблъсне завинаги от нея, като ни я покаже от непоносимо близо, макар и без да коментира, настройва и съди. А може би почитателите на това изкуство на отложената смърт ще видят триумф и величие там, където останалите виждаме ад, и за тях филмът ще е съвсем различен.

„Следобеди на самота“ е документално взиране в магнетичния матадор Андрес Рока Рей – една от звездите на бикоборството, роден в Перу, но признат навсякъде, където безразсъдната му смелост, елегантните му пози и владеенето на плаща нещо значат. Не просто признат, обожаван: „Рока Рей – каменен и царствен – се бори неговата история да бъде написана със златното мастило, запазено за героите“, писа преди няколко седмици популярният вестник La Razón. Той е млад, хубав, изящен, дълговрат и дългокрак като балетист в невъобразимо пищните си дрехи (едно не може да се отрече на коридата – тези налудни, прекрасни одежди са истински шедьоври) и странно: в нито един момент не излъчва страх или несигурност. Начинът, по който обитава специалната си ниша, е вълнуващ независимо от всичко друго. А сцената с обличането му в хотел „Риц“ е паметно красива – в тънки прозрачни чорапогащи и дълги цветни чорапи, с „пакет“, внимателно прибран към вътрешността на лявото бедро, и с огърлица с кръстче на гладките гърди, нежен като средновековна принцеса, със сила, вкарвана от придворен в коравия корсет. Изключително смущаваща е мисълта, че както публиката по арените, така и – защо да се заблуждаваме? – режисьорът („имахме късмета да хванем три намушквания...“) го следват в неизречено очакване да умре по сърцераздирателен начин.

Филмът е структуриран така, че агонията е във всеки втори кадър. Биковете – диви и самоуверени в началото, после с оплезени езици, облети в кръв и слюнка, блъскащи с рога търбусите на конете, мятащи и тъпчещи самия Андрес, отново и отново рухват с размахани копита (няколкостотин кила съвършено ненужно страдание). А той отново и отново се качва в голямата кола с антуража си и бива обливан с вълни от ласкателства: „Велик!“, „Свръхчовек!“, „Какви топки!“, „Смелчага!“, „Няма друг като тебе!“... Roca значи „скала“, а Rey – „цар“, „крал“ и като с такъв се отнасят с Андрес мъжете от близкото му обкръжение, част от които работят с него на арената – пикадори, бандерилери и прочее. Трите камери зорко следят за детайли в течение на 3 години и 14 кориди в Мадрид, Севиля, Билбао с всякакви бикове (авторът каза, че е искал антропологически поглед към „нещо, което съществува“, и толкоз) и резултатът е зрелищен. На места – с онази обречена и обричаща красота, която притежават някои кадри от бедствия. Звукът е обран така, че вниманието ни да е съсредоточено във виковете, хриповете и шепотите на главния герой и свитата му, а стихията на публиката присъства повече като далечен фон. Интересно е, че в обективите тя попада също само странично, сякаш непреднамерено, и никога не се превръща в тема, нищо че в крайна сметка тя е двигателят на тази вековна традиция и реалният, често недоброжелателен съперник на този жив идол.

„Защо ще забраняваме коридата, а не войната?“, попита реторично Алберт Сера. А защо не и двете? Защото всичкото това мъжество в пайети не можем да си го набавим през уважителния труд на цирковите акробати и кечистите например? Защото Гоя и Лорка са създали чудни произведения, вдъхновени от тавромахията? Защото с помощта на Мериме и Бизе „то-ре-адор“ е станало един от най-разпознаваемите оперни маркери? Защото Хемингуей и Ава Гарднър са идвали в Испания, за да си дружат с бикоборците? Та Лорка беше унищожен от онези, чийто девиз гласеше „Да живее смъртта!“...

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.