„Конклав“ е неочаквано забавният нов филм на Едвард Бергер (р. 1970; австриец по баща, швейцарец по майка, германец по местожителство), който изскочи с гръм и трясък на световната сцена с петия си пълнометражен филм на немски, „На Западния фронт нищо ново“ (по Ремарк), заслужил през последните две години десетки награди, включително четири оскара. Действието в „Конклав“ се развива основно на английски, но и на латински, италиански и испански, както се полага на ватиканска история, снимана в Чинечита, а повечето от актьорите, за разлика от досегашната практика на Бергер, са глобални кинозвезди: Рейф Файнс, Стенли Тучи, Джон Литгоу, Серджо Кастелито. Във второстепенна роля се явява и Изабела Роселини. И ако някой е склонен да се разсърди за това, да почака – ролята е малка, но с двойно дъно.

В първите си три седмици публичен живот „Конклав“ (някак твърде шумно и недалновидно отхвърлен от Мострата във Венеция, загърбила впрочем и „На Западния фронт...“) направи две премиери – световна на фестивала в Телюрайд и европейска в конкурса на 72-рото издание на Сан Себастиан (20–28 септември 2024), където се състезава за Златната раковина с още 15 заглавия. Успя да мине и през Торонто, където режисьорът обясни, че се е постарал да екранизира едноименния роман на Робърт Харис като съвременен параноично-политически трилър в духа на класиките на Алан Пакула от 70-те „Паралакс“ и „Цялото президентско войнство“.

Филмът е неочаквано забавен, защото започва със смърт и – с пределна сериозност и дори помпозност – се разполага в изключително коравите рамки на сложен ритуал, създаден преди векове в още по-коравите рамки на една от най-старите, крайно йерархични и изцяло мъжки властови структури – Католическата църква. В някакво паралелно съвремие, в което Рим се тресе от атентати и неизвестност, папата умира. Той, както разбираме косвено, е бил харесван, мъдър, отворен към обновление, така че за овакантения престол няма да е лесно да се намери приемник. Дясната му ръка, деканът на Светия съвет кардинал Лорънс (Файнс), се заема със свикването и провеждането на конклава – сбирката за избор на нов понтифик. Правилата за спазване са десетки: за гласуването в Сикстинската капела отвсякъде прииждат кардинали и се изолират напълно от света (без телефони, компютри и медии, със защорени прозорци и залостени врати), докато минимум две трети (72 души в случая) не дадат вота си за един от присъстващите. След всяко гласуване бюлетините се изгарят с добавката на нарочно вещество за цвят, така че тълпите отвън да видят докъде са стигнали изборите – ако пушекът е черен, няма сговор, ако е бял, habemus papam („имаме папа“... както впрочем беше озаглавен и друг филм на ватиканска тема с хубава интрига и чувство за хумор).

Първият кадър съдържа тунел, тил и черна чанта с документи. Както всичко в „Конклав“, и този избор не е произволен: здрачът, ограничеността и преходността на мястото; анонимността на „униформения“ възрастен мъж, който бърза задъхано по важно дело; хладният ялов разкош, който се разкрива там, където би трябвало да ни погълне светлина – чака ни сюжет за трусове по горните етажи на могъща корпорация. (В Сан Себастиан Бергер го определи малко по-иначе: „Папата е начело на милиард и 600 хиляди християни – по някакъв начин той е най-големият диктатор на света...“.) Нечаканото обаче, което се разкрива в хода на събитията, е родството на „Конклав“ с „Дванайсет разгневени мъже“ и „Десет малки негърчета“. И тук върви усилено взаимно убеждаване и поетапно елиминиране, нищо че основните етапи и на двата процеса вървят задкулисно. И тук има загадки и разгадки, съмнения и прояснения, хитроумни повествователни пируети и едно дръзко и навременно салтомортале за финал.

Единственият персонаж, в чиято праволинейност можем да сме уверени от първия миг, е деканът Лорънс – от него изхождаме в останалите си убедености, с него се движим към възможно най-доброто решение. Останалите ярки образи са Тедеско (Кастелито), кардинал реакционер, който зад любовта си към традициите крие расизъм, класизъм и други болестни -изми; Трембли (Литгоу), който с подозрителна умелост отбива и пуска слухове; уважаваният, но нехаризматичен Белини (Тучи), който не иска да бъде избран, макар да твърди, че всеки от кардиналите вече тайничко си е намислил папско име... И никому неизвестният Бенитес – в чиято роля дебютантът Карлос Диес (канадски архитект от мексикански произход) се справя великолепно със задачата да „открадне шоуто“, както се казва на други езици, от своите колеги.

Странно и смущаващо е как, без да мърдаме на йота от съвремието, се озоваваме насред исторически филм – всичко във Ватикана е анахронично, пищно, непомерно привилегировано и церемониално. И доста нелогично. Жените тук са или прислуга, или пречка („Най-добре да не споменаваме жените...“, чува се в оживен спор за евентуалните подобрения в реда на Църквата). Музиката на Фолкер Бертелман (именно негов е един от оскарите за „На Западния фронт...“) съдейства активно на ставащото и му додава тежест и загадъчност. Един мимолетен реверанс и съвпадането на ненадеен взрив от другата страна на стената с бодливото осъзнаване на главния герой се оказват най-зрелищните моменти в „Конклав“: първият предизвика изригване на аплодисменти от публиката, вторият – тревожно притихване.

Да, истински хубаво е „Конклав“ да се гледа в киносалон – не само заради насладите на широкия екран (ятата от развети раса в далечните планове; интересните ракурси към дворцовите обеми, към лицата и темпераментите на кардиналите), но и заради все по-честите от средата нататък изненадани и развеселени реакции на зрителите и съвместното преживяване на трансформацията у Лорънс. „Увереността е смъртен враг на толерантността“, казва кардиналът. Но и на вярата, допълва – за вярата се иска пространство на несигурност и мистика... Благодарение на майсторската работа на Бергер, Файнс и останалите от екипа „Конклав“ се издига над политическото и детективското, над съспенса и игрите и се изправя в защита на съмнението и нетърпящата пречки необходимост да знаеш (все същата от Райската градина насам, така любимо човешка).

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.