Изборът на Лила Авилѐс за начало на втория ѝ пълнометражен игрален филм „Тотем“ е парадоксален само на пръв поглед: анонимното, хладно пространство на обществената тоалетна, в което разговарят и се смеят момиченцето Сол („слънце“ на испански) и неговата майка, само подчертава близостта им и задава тона на онова, което следва – вихрушка от топлота, семейна лексика, групово действие. Двете се придвижват до голямата къща на дядото на Сол и оттам нататък – за един следобед и една вечер – нещата се случват в рамките на дома, който мнозина чувстват като свой. Дядото е баща на таткото на Сол, Тонатиу. Тонатиу е заслабнал и уплашен, тежко болен – толкова, че смъртта диша във врата на двете му сестри, на сюрията племенници, на преданата домашна помощничка, на партньорката и на дъщеричката му, докато всички, напук на даденостите, се опитват да организират за него и приятелите му хубав 27-и рожден ден, вероятно последен. Половината изпълнители са актьори, другата – натуршчици, но кой какъв е, не личи: те без изключение са увлекателно искрени.
Всеки е трескаво зает с нещо: кой пече торта, кой подготвя музикален номер, кой вика баячка да гони лошите духове от стените, кой опакова подарък. Сол блуждае из къщата – засега не ѝ позволяват да се види с баща си; празникът още не е започнал. Тя хваща откъслеци от разговори, прегръдки, сдърпвания, мъмрения, смехове, телефонни разговори, попада на вещи, помещения и теми, които не е знаела, че съществуват. „Тотем“ е повече състояние, отколкото история. Детайл след детайл в безспирно набъбване на броя на персонажите, предметите и впечатленията Авилес създава не толкова структура, колкото стихия (която обаче си има своите убедителни правила и ограничения). На задаващата се смърт противопоставя съзнателните, обречени, но и трогателно нужни действия на героите. Както и вълна от живот(ни) във визуална вакханалия (камерата на Диего Тенорио е неуморна, светлината е естествена, цветовете и текстурите са безброй, за радост на сетивата): десетки растения, тамариндови зърна по леглото, кучета, котка, мравки по тапет, охлюви върху лупа, пчела, миниатюрно скорпионче във фуга, папагал беглец, златна рибка, хищна птица, чието долитане и отлитане вижда само дядото... В една виртуозна сцена възрастните се струпват в кухнята и прибягват до най-детинския „кодиран“ език, за да назоват лошото и страшното, без присъстващите деца да ги разберат („фо-мор, фи-фин“ вместо „морфин“ и под.). С безкрайна милост цялото завършва в яркото пространство на копнежа, на намисленото добро желание.
Премиерата на „Тотем“ беше на тазгодишното „Берлинале“, а в Сан Себастиан (22–30 септември 2023) творбата е част от подборката „Латинохоризонти“ и предшества майсторския клас на режисьорката: „Обичам микрокосмосите, есенцията, нещата, които съдържат други неща... За мен сценарият е като бумеранг – хвърлям и гледам какво ще се върне... играя много... Обожавам да монтирам, някой ден бих искала да направя филм само от обрезки... Една от най-големите глупости е да се състезаваме... Исках да покажа как обитаваме дома си – няма нужда темата да е огромна и да интересува всичко живо...“. Авилес е като колибри: твърде бърза и изящна за обичайното възприятие; скача от тема на тема, смее се на непонятни за 95% от залата шеги, рязко става сериозна и произнася нещо прочувствено. „Исках да представя Мексико като земя на смеха и емпатията.“ Напомня ни, че идва от театъра – дебютът ѝ „Камериерката“ (една далеч по-честна и проницателна версия на онова, което докосва сънародникът ѝ Алфонсо Куарон в твърде нашумелия „Рома“) започва именно като „упражнение“ за сцената, повлияно от един фотографско-шпионски проект на най-неслучайното вдъхновение Софи Кал, спонтанно се превръща в пиеса и накрая във филм, който и през 2018 г. се състезаваше в раздела „Нови режисьори“ на Сан Себастиан. „Тотем“ е замислен покрай дъщеря ѝ и посветен на нея: „Тя ме научи на неща, съществени за киното – да се грижа, да уважавам, да търся средства“. Заглавието на филма, който Лила Авилес намира за „възхвала на любовта“ в семейството, също се дължи на тяхната връзка – тотемът, тоест духът пазител на клана, е точно тази любов.
В майсторския клас Авилес споменава и за интуитивния си подход към кастинга („Помолих Габриела Картол, изпълнителката на главната роля в „Камериерката“, да ми помогне в подбора на актьорите“); казва за слабостта си към импровизацията; споделя вярата си в свободата да опитваш и да не успяваш: „Когато имаш марж за грешка, се справяш по-добре“. Поводът вече е „Устата – два пъти окото“, последната ѝ късометражка, направена за „Женски приказки“ – поредицата от етюди, които модната марка „Миу-Миу“ (основана преди 30 години от Миуча Прада) възлага на „някои от най-дълбоките и оригинални режисьорки, за да изследват те суетата и женствеността през ХХI век“: Карла Симон („Писмо до майка ми за сина ми“), Мати Диоп („В моята стая“), Лин Рамзи („Брижит“), Аниес Варда („Трите копчета“)...
„Животът и смъртта са сдвоени, както мъдростта и невежеството, вътрешното и външното, денят и нощта“, пише в пресматериалите, придружаващи „Тотем“ на фестивала. И филмът блестящо илюстрира това убеждение на Лила Авилес.
