САН СЕБАСТИАН 2023: ПУАН


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2023: ПУАН

По повод 70-годишнината на сансебастианския фестивал миналата година испанското списание Fotogramas („Кадри“) направи обзор на всички досегашни носители на Златната раковина. Ако съдим по него, едва шест от наградените са комедии: „Баба Сабела“ на Дино Ризи, „Есенен маратон“ на Георги Данелия, „Хоумър и Еди“ на Андрей Кончаловски, „Край на залаганията“ на Клод Шаброл, „Проклятието на мъжете“ на Артуро Рипстейн и „Такси за трима“ на Орландо Люберт (любопитна подробност: от шестте две са кримки, а две – за прелюбодеянията на женени мъже). Би било и навременно, и уместно в скромната им компания да влезе „екзистенциалната комедия“ „Пуан“ на режисьорите и сценаристи Бенхамин Наищат (през 2018-ма неговият „Червено“ взе три от големите награди в основния конкурс на Сан Себастиан) и Мария Алчѐ (пак през 2018-а дебютът ѝ „Потънало семейство“ получи наградата в раздела „Латинохоризонти“).

„Пуан“ е адресът (улица, метростанция и пр.) на Факултета по философия на Буеносайреския университет, а необходимостта човек постоянно да си задава въпроси за себе си и света е в основата на тази малка аржентинска история, скрепена с възхитително умение от централния изпълнител, Марсело Субиото. Името на героя му, преподавател, е Марсело Пена и това, че на испански pena ще рече „мъка“, е навярно знак за трудния начин, по който му се удават нещата. Защото със сигурност не е знак за личността му: макар да е тих, неамбициозен и ненадарен с искрящо присъствие, Марсело има и характер, и чувство за хумор, и студенти, които слушат думите му, и живот, който си е избрал, и семейство, за което може да му се завиди.

 

Хубавото в „Пуан“ започва още от началните надписи – единствените от много, много време насам (филмовите титри отдавна се превърнаха в обикновена формалност), за които ми се ще да кажа две думи: оформени като стрийт арт от бразилския художник Лауриндо Фелисиано, те задават настроението от първата секунда. Тук ще се говори, разбираме, за нещо, което крачи по улицата заедно с делника; за нещо цветно и своенравно, чиято нетрайност е толкова по-славна, колкото е по-видима... С настъпателно темпо, музика а ла Нино Рота (дело на Сантяго Долан), обичлив поглед (камерата е у Елен Лувар от „Пина“ и „Чудесата“) и готовност да играят, вместо да се подиграват, Алче и Наищат задействат следната класическа ситуация: двама коренно различни връстници, събрани по неотложен повод, са принудени да делят твърде тесен терен и неизбежно влизат в търкания, които наелектризират цялата им среда. Този терен – рисковано, но успешно – в случаят е ограничен от нарочно несъпоставими крайни точки: Хайдегеровия Da-sein, един ползван бебешки памперс, парти за старчета, заминаване за Боливия...

Когато ръководителят на катедрата по политическа философия и скъп наставник на мнозина умира, шарена тълпа от последователи се стича да го помене. Един от тях е живеещият в Европа Сухарчук (Леонардо Збараля): хубавец с фишу, автор на популярни философски книги, нов любовник на известна актриса и малко нещо позьор, който отгоре на всичкото е леко фиксиран в някогашния си състудент Марсело. Когато Марсело (чиито най-вълнуващи умения са „да философства надолу с главата и да пее танго“) осъзнава, че дразнещото пребиваване на Сухарчук из околностите ще се окаже по-дълго, отколкото е допускал, защото на дневен ред е конкурс за попълване на отворената празнота в катедрата, изхвърча от руслото си.

 

„Пуан“ тръгва като ситуационна комедия, но неизбежно се разгръща и като комедия на нравите, на времената. Между честички споменавания на Спиноза, Кант и „Левиатан“ чуваме главния герой да (си) казва, че „да функционираш не е да съществуваш“; мярваме в детайлите острата разлика между имащи и нямащи, между правещи и викащи, между овластени и не (Аржентина също е страна, в която за всяка нормалност се води битка и в която миналото е оставило живи язви). Не само частната ученичка на Марсело го гледа с умиленото снизхождение, с което се гледа говорещ домашен любимец – самият Марсело има класистка (и расистка) закваска: щом вижда по-мургава колежка, веднага допуска, че тя е от чистещия персонал. Не само него го забравят или пропускат, той прави същото (един от най-нежните моменти във филма е, когато малкият му син, който много го е чакал на училищното си празненство, сам го извинява и защитава, докато Марсело се опитва да обясни какво му е попречило).

В „Пуан“ Алче и Наищат са успели да характеризират голям брой образи и да ги поставят в интересни взаимодействия; да опазят динамиката на смешното от сриването в палячовщина; да се закачат с вечността, докато изпускат въздуха от балона на егото, но и дават втори шансове. Един от най-умните ходове им е, че вместо да смачкат антагониста Сухарчук в края на „конфликта“, те постепенно смачкват неприязънта към него – този персонаж се оказва не каквото сме го мислили, така че и ние, с нашите предразсъдъци, можем да се чувстваме плеснати през ръцете. И облекчени. И финалната песен, Niebla del riachuelo – иначе пропита с дъжд, меланхолия, угризения и „никога“ – се превръща в оптимистичен финал, пълен с радостта от преодоляването на себе си.

На 30 септември 2023 г. „Пуан“ получи наградата за сценарий на 71-ото издание на сансебастианския филмов фестивал, а Марсело Субиото беше отличен със Сребърна раковина за главна роля успоредно (ex aequo) с Тацуя Фуджи от филма „Голямото отсъствие“.