САН СЕБАСТИАН 2018: ЧЕРВЕНО


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2018: ЧЕРВЕНО

От къщата на екрана излиза господин с палто и мека шапка, носи стенен часовник. “За поправка – мислиш си – или подарък.” Миг по-късно от същата врата се появява млада жена с наръч дрехи. “Аха, местят се.” Чак след като отвътре извират още няколко души с различни предмети в ръце и поемат в различни посоки, ти просветва: термити. Мародери. Обикновени съседи. Масовката на всеки крив режим, която при подходящи обстоятелства налазва дома на прокудения, на отведения, на изличения, и разграбва веществените следи на съществуването му, усвоява ги с делничната мерзост, с която е усвоила идиотските лозунги, безчестните правила и изкуството на извърнатата глава. “Народът”, така да се каже, ние.

Червено” започва с червен надпис (и нататък не спира да напомня цвета, избран за заглавие и настроение на филма), който гласи: “Някъде в провинцията. Аржентина, 1975 г.” През 1975 г. превратът на касапина Видела още предстои, но Мръсната война на държавата срещу гражданите вече тече, успоредно с началото на отвратителната международна операция “Кондор”. Ако това не е ясно, няма как и филмът да се разгърне в целия си смразяващ смисъл. Вторичните белези на епохата, които изпълват до пръсване всеки кадър, няма как да кажат на българския или германския зрител същото, което казват на аржентинския. Телефоните са с шайба, мъжете – с мустаци, всички пушат навсякъде, а в училище изтребените от европейските пришълци местни обитатели се наричат “диваци”... и всичко това в онези ширини означава началото на една колективна лудост с безумно тежки последици.

Освен в обзавеждането, облеклата и прическите, седемдесетарският ефект е търсен и в звука и цветовете, нарочно обработени, за да добият текстурата на сниманото тогава, и в играта (диалозите са леко “декламирани”, както отбелязаха авторите, като всеки от тези между мъже – жените тук са декорация – се превръща в символичен двубой с победител и победен в края). Режисьорът и сценарист Бенхамѝн Наищàт (1986) не крие любовта си към филмите от 70-те на Копола, Фридкин, Пекинпа, Лъмет, Бурман – автори, “способни да правят жанрово кино, в което се зачекват чувствителни политически теми” и в “Червено” прави именно опит за жанрово кино с политическа подложка.

В неназован град един адвокат (Дарѝо Грандинети) преживява три ключови срещи: с гневен непознат, с познат мошеник и с прозорлив чужденец. Има и крясък, и кръв, и смърт, но те остават в периферията на основния урок за адвоката – всичко може да се премълчи – и основния въпрос за зрителя – нима действително може? Хитър ход е единственият персонаж, който казва неща в прав текст, да е от другаде (чилийският детектив), да ползва религиозна реторика, за да заличи отговорността, и да е изпълнен от Алфредо Кастро (един от знаковите актьори на Пабло Лараин, който изигра важна роля и в “Клубът”, където травмата на неизказаното и ненаказаното също беше водеща тема). Жалко че никой извън следящите латиноамериканското кино няма да отчете този детайл.

“Това в Аржентина си беше геноцид: безследно изчезнаха над 30000 души... за същата епоха са правени много филми, но “Червено” се опитва да проследи съучастието на обществото”, каза Наищат. И тук вече нещата стават съвършено понятни и за българина след комунизма, и за германеца след фашизма, и за съвременния китаец – съучастието на обществото чрез колективно разсейване по важните въпроси, чрез отклоняване на погледа и безмълвно съгласие с безчинствата, чрез обидно естествения ход на живота по битовите му маршрути, сякаш болката касае само другите, справедливостта е от компетенцията на някакво външно трето лице множествено число, а внезапно опустяващите домове – закономерност.

Във филма си Наищат взема любимото убежище на народа под диктатура – спокойния делник – и подрива него. С неговите камъни в неговата градина. Подрива го по много начини до степен нищо да не изглежда на място – чрез чудесната, съпротивляваща се на действието музика на холандеца Винсент ван Вармердам; чрез внезапното забавяне на движението тук и там; чрез настойчиво повторени реплики; чрез натрапчиво бръмчене на мухи; чрез непоказване на естествено следващото (нишката с момчето с китарата, което не се прибира вкъщи); чрез случайни жестове с потенциално зловещ смисъл (политикът, който шеговито замахва с току-що подарения му бич към журналистите).

“Червено” нагнетява такова напрежение, че когато идва например цитатът с реалната реклама за бонбони от 70-те по телевизията, той няма как да звучи безобидно: красив мъж с пълна с шоколад уста се усмихва многозначително, дъвче и отговаря с хъмкане, а когато невидимият диктор го притиска да сподели бонбоните си, вади пистолет, стреля и ликува зад слогана: “Бонбони еди-кои си – за егоисти.” Когато пък един недодялан илюзионист вика със сценичен патос за невидимата си асистентка “¡Desapareció!” (“Изчезна!”), ефектът вече е брутален: никога няма да разберем цялата кошмарна истина за всички аржентински, чилийски, латиноамерикански и други изчезнали по волята на нечия тиранична власт и нечие тихо съгласие – десапаресидос.

На 29 септември 2018 г. голямото жури на 66-ото издание на Сан Себастиан с председател Александър Пейн отреди три награди за “Червено”: разбираема Сребърна раковина за режисурата на Бенхамин Наищат, заслужено отличие за най-добра операторска работа за бразилеца Педро Сотеро и твърде щедра Сребърна раковина за Дарио Грандинети (актьор, който може и обикновено прави много повече, отколкото тази му роля изисква и позволява). Чакаме филма – единствения в сансебастианския конкурсен раздел тази година, който си заслужава да се гледа поне два пъти – на Киномания през втората половина на ноември.