„Кажи истината. / Кажи поне твоята истина. / А после / очаквай какво ли не: / да ти скъсат любимата страница, / да избият с камъни вратата ти, / хората / да се скупчат пред тялото ти, / сякаш си / чудо или труп.“ С това стихотворение, озаглавено „Поетика“, започва документалният филм на Павел Жиру, програмиран в – както обиковено – много любопитния раздел „Латинохоризонти“ на сансебастианския фестивал. То е част от стихосбирката „Извън играта“, заради която кубинският поет Еберто Падиля, доскоро тачен интелектуалец, отмилява на Фидел Кастро. Годината е бурната 1968-а – Щатите безчинстват явно във Виетнам и скришно из Латинска Америка, СССР безчинстват из всичките си васални територии и нахлуват в Чехословакия, Западна Европа се тресе от терористични актове на крайнолеви и крайнодесни, а от триумфа на Революцията в Куба няма и 10 години, така че на островния Команданте хич не му е до непокорни артисти. Докато някои успяват да минат между капките, Падиля „си пожела да бъде кубинският Солженицин и лошо сбърка“. Думи на Норберто Фуентес, друг низвергнат писател от същия период.

През 1971 г. Държавна сигурност прибира Падиля и го „обработва“ пет седмици. Когато поетът излиза на свобода, Съюзът на писателите и артистите свиква членовете си на среща с него и така един априлска вечер той се явява пред тях, за да си направи самокритика. В течение на няколко часа Падиля подлага на съмнение, упрек и възмущение книгите си, вижданията си, споделяни с приятели, както и самите приятели, та дори и съпругата си, поетесата Белкис Куса, и обещава да се поправи. Едно от най-стъписващите неща в това несъмнено подсторено саморазвенчаване и публично унижение е патосът – наглед искрен, – с който говори Падиля. Възможно ли е пет седмици натиск да променят до такава степен характера и разбиранията на човека? А възможно ли е той да е изключително талантлив, овладян актьор, който импровизира на ръба на абсурда? Възможно ли е цялото нещо да се прочете в ироничен ключ – посипването на главата с пепел да е толкова нарочно пресилено, че да се самоотрече чрез превръщане в карикатура?

Удивително е, че уличаващият черно-бял запис е съхранен и изтича към Жиру половин век по-късно. Филмът се състои в откъслеци именно от него, богато контекстуализирани със свидетелства за епохата от самата епоха (авторът смята, че съвременен коментар би стоял неорганично) – съпътстващите обстоятелства няма да останат мъгляви дори за родените твърде късно или твърде далече, за да подозират, че „самокритиката“ е била редовно средство за изтезание и контрол във всички соцстрани. В архивни кадри и фонограми Фидел Кастро проповядва за Революцията и заклеймява несъгласните като „агенти на ЦРУ“. Кубинци пеят за любовта между своята Родина и СССР. Съветски функционер крещи с апломб, че Пастернак, току-що получил „Нобел“ за литература (скок назад до 1958 г.), е „пършива овца“... Парчетата контекст служат и за разреждане на напрежението. Защото докато гледаме „изпълнението“ на Падиля, не можем да избягаме от чувството, че присъстваме на ритуално самоубийство, нито да спрем да се питаме ужасени: „Кое ще жертва сега този мъж – бъдещето или достойнството си?“ (въпрос впрочем опростенчески и наивен, възможен единствено от привилегированото спокойствие на една съвсем различна ситуация).

По екрана – който от време на време много уместно се превръща в бяла страница със стихотворение на нея – дефилира целият джурасик парк на латиноамериканския бум. Вестници, радио, телевизия – Жиру е пресял огромно количество материал, за да постави „случая Падиля“ в стабилна рамка. Хулио Кортасар се произнася за ангажираността на пишещия човек и нарича Падиля „нито предател, нито мъченик“. Марио Варгас Льоса споделя как са добавили името на Габриел Гарсия Маркес без негово знание под първото международно писмо против ареста на Падиля (сред подписалите го са Октавио Пас, Хуан Рулфо, Хуан Гойтисоло, Итало Калвино, Алберто Моравия, Симон дьо Бовоар, Маргьорит Дюрас). Чуват се и се виждат Карлос Фуентес, Хорхе Едуардс, грандът на кубинската литература Хосе Лесама Лима. Зачекнати са „Трите тъжни тигъра“ на Гилермо Кабрера Инфанте. В залата на Съюза на писателите и артистите зърваме трагичния поет Рейналдо Аренас... По-късно той описва „зловещо незабравимата“ вечер в романа си „Преди да падне нощта“ в глава под надслов именно „Случаят Падиля“. Падиля, разказва Аренас, допреди месец герой на кубинските интелектуалци, е превърнат от досега си с ДС в „човешки парцал“. „Този витален човек, писал прекрасни стихотворения, се покайваше за цялото си творчество... казваше, че докато е бил държан от ДС, е проумял красотата на Революцията и е написал стихове за пролетта.“

Филмът на Жиру се концентрира изключително върху Падиля (завършил дните си като самотен изгнаник в САЩ през 2000 г.) и пропуска повечето от изредените от него писатели, които онази вечер също излизат пред микрофона със самопорицание. Показани са два контрапункта – вече споменатият Норберто Фуентес, който единствен взема думата, за да изяви някакво несъгласие, и Вирхилио Пинера, върху чиито конвулсивно сключени ръце Жиру (и анонимният другар, заснел сбирката) се спира за миг, докато залата се тресе от аплодисментите на останалите. Така зрелището не се превръща в безкрайна гротеска, но и хвърля в допълнително чудене – уж всички тези хора са чели „Извън играта“, а сега разиграват като един поместеното там подигравателно стихотворение „Указания за встъпването в едно ново общество“: „Първо на първо: да си оптимист. / Второ: спретнат, въздържан, послушен. / (Да си покрил всички спортни минимуми.) / И накрая – да крачиш / подобно на всеки друг член: / една стъпка напред и / две-три назад: / но винаги с ръкопляскане“...

Финалът на филма е късо включване от настоящето: протест в името на свободното слово на писатели и артисти в днешна Хавана. На представянето на филма си в Сан Себастиан Жиру обясни: „Приключих филма така, защото го приключих преди миналата седмица, когато журналисти от независимия критичен вестник El Toque бяха принудени да се откажат да упражняват професията си и да запишат извинителни съобщения по въпроса...“.