През 2002 г. за първи път дойдох да отразявам най-стария испански кинофестивал и толкова се впечатлих от гладкото протичане и просветената публика, че до пандемичната 2020-а нито един септември не пропуснах да се върна в салоните му. В репортажа, който написах за в. „Култура“ навремето, се четат детайли от историята и обстановката на Сан Себастиан, както и възторжени думи за тогавашния носител на „Златната раковина“ – режисьора и сценарист Фернандо Леон де Араноа със „Слънчеви понеделници“ (всъщност „Понеделници на слънце“ или „Понеделници под открито небе“). Две десетилетия по-късно Леон де Араноа отново е в конкурса, филмът му отново е с Хавиер Бардем, а изгледите за награда отново са огромни.
В не твърде обширната си филмография от последния четвърт век Леон де Араноа („Принцеси“, „Да обичаш Пабло“) е избрал да се фокусира върху грижите на безработните, на тийнейджърите от бедните квартали, на сексуалните работнички, на хуманитарните работници, на сапатистите в Мексико, на най-новия ляв проект в испанската политика. За всеки, който знае това – както го знаят местните зрители например, – „Добрият началник“ започва отпреди прожекцията: с ясното съзнание, че за този автор началниците (patrón на испански е „шеф“, „директор“, даже „господар“) няма начин да са добри и че всичко, което идва след подобно заглавие, ще е хапливо опровержение.
Като в сюжет от 80-те, замислен откъм по-прашната страна на Желязната завеса, завръзката е следната: предприятието на Хулио Бланко, производител на везни, кантари и теглилки от всякакъв тип, е номинирано за важна награда и всеки момент очаква комисия, която трябва да мине, за да го оцени. Собственикът (самоувереният герой на Бардем – роден в богатството на бащиния си бизнес, но народен човек; на възраст и с положение да е стълб на обществото; благ като мафиотски бос сред своите), разбира се, държи да бъде отличѐн и на пръв поглед има всички шансове. Но ето че се появяват някои пречки и започват да се роят. Бланко има точно седмица да ги ликвидира. И това, което научаваме в тази, общо взето, многократно гледана, четена и слушана история, е, че капиталистът, макар и не от най-едрите и алчните, няма задръжки с проблемите да разчисти и хората. И че разказът за неговите вътрешни мизерии и външни перипетии ни е все така приятен, особено ако е хумористичен и сглобен с усилията на високопрофесионален екип.
На влизане във фабричния комплекс се минава под свод с надпис „Везни Бланко“ – стилът директно препраща към онзи на кошмарното „Работата освобождава“ на входа на Аушвиц. Името на „чорбаджията“, който ще бъде осмян, е Бланко, тоест „бял“, а това на човека, който осигурява един от основните инструменти за драматичния развой, Фортуна, значи „съдба“ (в ролята впрочем е Селсо Бугальо, чуден характерен актьор, който играеше и в „Слънчеви понеделници“). На стената, край която виждаме да минава Бланко, е изписано „Усърдие. Равновесие. Вярност“. Той държи изпълнена с топлота реч, в която нарича колектива „семейство“. На буквалното си семейство изневерява със стажантките от метафоричното. Стажантките, като във всеки уважаващ себе си и неуважаващ жените виц, са красавици кариеристки. Синът на Фортуна е дребно фашистче – носи се като гламав (в група, естествено), знае пет думи и ги крещи, докато рита. Уволненият служител прави палатков лагер в знак на протест и също крещи – и неговите фрази са заучени, но ехтят на фона на латиноамерикански революционни песни. Леон де Араноа не щади и потърпевшите, които не умеят да се възпротивят – не и в обединен фронт с ясно заявена задача.
Не съм сигурна доколко актуален е конфликтът на класите, типажите и расите в „Добрият началник“, но е ясно, че моментално го разпознаваме всички в залата – хора от различни страни, поколения и културни обстоятелства. Ако трябва да уточня какво за мен е вечно свежото в подобни сюжети, то би било иронизирането на вкостенените отношения в която и да е система, приела за свой принцип неравенството и принудила дори онеправданите да възпроизвеждат статуквото. Поставянето под съмнение на определен вид обществено театро, което няма край, а от един момент няма и смисъл.
Филмът на Леон де Араноа е от онези, в които предвидимостта не пречи на наслаждението и дори на изненадата, тъкмо напротив. Фактът, че Хавиер Бардем прави симпатичен персонаж от обикновения безсрамник, създава интересно напрежение. Фигурите са преднамерено двуизмерни, карикатурни. Диалогът е жив, находчив и често играе с двусмислици. „Исках нещо да ти кажа, но го забравих“ – започва съпругата на Бланко. Двамата са в леглото и всеки нещо си чете. „По работа или за лекари?“ – пита услужливо той и за пореден път разкрива цяла плоскост от съществуването си.
На пресконференцията режисьорът каза: „Да засечеш в обществото какво не работи и да го изнесеш на сцената или на широкия екран като своего рода екзорсизъм, дава едно чувство за свобода, за катарзис...“. „Добрият началник“ е доказателство, че същото важи колкото за автора, толкова и за публиката.
