„Цветът на рая“ (1999 г.) е от онези редки филмови произведения, които не се подчиняват на драматургичния навик за обяснение, а изискват съзерцание и тъкмо в това се крие тяхната сила. Той не разказва история, а поставя зрителя в състояние. Това е един от най-обичаните филми на иранския режисьор Маджид Маджиди. Той е носител на награда за най-добър филм на МФФ Монреал и е част от програмата на 18-ия Sofia MENAR филмов фестивал, който има за цел да запознава българската публика с културата и традициите на ислямския свят. Това е историята на осемгодишния Мохамад (Мохсен Рамезани), който е незрящ и учи в училището за слепи в Техеран. Един ден той заминава с баща си Хашем (Хосеин Махджуб) за родното му село, където живеят баба му и двете му по-малки сестри. Светът на село носи свобода и радост за сляпото момче, но не и за баща му, който вижда у детето само бреме и пречка да се задоми повторно.

Филмът на Маджиди е деликатен и гениален в своята простота. Далеч от манипулативната мелодрама, той изгражда усещане за реалност, възприемано през сетивата на главния герой – слепия Мохамад. Звуците на природата и актьорската игра на младия Мохсен Рамезани правят историята дълбоко ангажираща, а финалът е мощен, макар и потенциално спорен за западната аудитория. В иранската (и особено суфистката) традиция важен е не резултатът, а състоянието на душата. Западният кинозрител, възпитан в други драматургични концепции, може да остане с неприятното усещане, че животът не ни дължи обяснение – поне не в творбите на иранските кинематографисти, които се явяват носители на суфистката традиция.

Въпреки относителната простота на сюжета емоционалната дълбочина е значителна. Маджиди умело преплита теми като любов, вина, родителска грижа и духовност, показвайки как младият герой възприема света чрез останалите си сетива – слух и усещане за допир. Филмовият разказ е поетичен и медитативен – режисьорът използва дълги планове и натуршчици като актьори, за да изгради вътрешния свят на героя и връзката му с природата. Тишината и звуците стават част от разказа, който надхвърля буквата на сценария.

„Цветът на рая” е едновременно визуално великолепен и емоционално разтърсващ – концепцията за „детска невинност“, вплетена в сложните човешки взаимоотношения, е въздействаща и многопластова. Това филмово произведение и днес, 25 години след премиерата си, продължава да кара зрителя „да види света с нови очи“. Тук природата не е просто фон, а активен участник в разказа, показвайки „цвета на рая“ според възприятията на слепия герой. Историята е емоционално честна, а Маджиди подхожда без кинематографични трикове към човешките чувства, особено към динамиката на взаимоотношенията родител–дете. Камерата стои ниско, често е на нивото на героя на Мохамад. Няма агресивни движения или внушения в кой момент „трябва да заплачеш“. Камерата просто присъства, не режисира емоцията. Може да се твърди, че това е морална позиция: режисьорът не се поставя над героя. Тъй като Мохамад е сляп, филмът „подменя” зрението с другите сетива на тялото –ръцете са погледът, а звукът замества образа. Той се явява и основният разказвач в „Цветът на рая”. Всички елементи в кадъра – вятър, вода, птици, дървета, цветя и камъни – не илюстрират, те говорят. Музиката е минимална и никога не онагледява чувства, идва бавно и пестеливо. Звукът замества монтажа и създава ритъма. Сцените невинаги „водят“ една към друга, а монтажът сякаш се е „отказал” от причинно-следствената логика, която познаваме от западните кинематографии. Тук отсъства кулминацията в холивудски смисъл, с която сме навикнали, а вместо това има съзерцание.

„Цветът на рая” е духовна притча за невидимото – всичко онова, което не може да се види с очите, а слепотата на Мохамад се превръща в прозрение. Героят му носи просветление, но баща му не може да го понесе, защото това напомня за собствения му провал. Всъщност трагедията на Хашем е вплетена в една типично иранска тема – социалният срам като духовен затвор. В тази филмова притча детето е по-близо до Бога от възрастния, който трябва да навакса, не да учи. Слепота е прозрение, а основният въпрос, който поставя филмът, е „кой всъщност вижда?“. Детето „вижда“ чрез допир, звук, вяра… Бащата е зрящ, но духовно сляп. В това резонира старата суфистка идея: Истинската слепота е в сърцето, не в очите. (Тази линия идейно присъства в текстовете на Руми, Ал-Газали или Ибн Араби, макар и в различни формулировки, а не като ясно формулирана по този начин мисъл.)

Суфизмът – тази ислямска мистична традиция – „плете“ разказа не в рационално-линейна плоскост, а го „разказва” като път. Фокусът не е върху онова, което се случва, а върху случващото се вътре в човека. Западната драматургия разгръща действието от конфликта, преминава към ескалацията, която стига до неминуемата развръзка. Суфистката драматургия започва от дадено състояние, преминава в изпитание и завършва с прозрение (или понякога с пропуснато прозрение). Отсъства задължителната „награда” и няма гаранция за „справедлив“ край. В суфистката логика героят не става „по-добър“, не преминава през препятствие, той просто стига до „истината за себе си”. Също така няма „антагонист“ – в смисъла, в който западният зрител е свикнал с физическото присъствие на такъв в действието. Истинският конфликт е свързан с гордост, страх, срам, его, които често се явяват като главния антагонист.

Както „Цветът на рая”, така и предходният филм на Маджиди „Деца на рая” са от онези редки филми, които не просто се гледат, а се съпреживяват. Това са тихи и смирени филми, които „удрят“ направо в сърцето, защото в тях няма показност. В „Деца на рая“ връзката е обърната – детето поема отговорността на възрастен, любовта е мълчалива, героична и без думи. Бащата е отсъстващ не физически, а икономически и социално, докато в „Цветът на рая” бащата е трагичен образ не защото е лош, а защото е слаб. Образът на детето е в хармония със света. И двете филмови произведения на Маджиди говорят на различни „диалекти“ за една и съща духовност. „Деца на рая” е филмова притча за бедността, докато „Цветът на рая” е такава за срама. Едната показва как невинността оцелява в бедността, а другата поставя въпроса за това дали любовта може да оцелее в срама. И точно в това напрежение Маджиди изгражда едни от най-чистите в морално отношение филми в съвременното кино.

Още със своята премиера през вече далечната 1999 г. „Цветът на рая” променя начина, по който може да се възприема киното. Маджид Маджиди доказа, че седмото изкуство може да бъде духовно, без да е религиозно, и е парадоксално, че филмът идва точно от Иран на аятоласите, който е управляван от свиреп религиозен фундаментализъм, проповядващ и поучаващ на всяка цена – дори с унищожаването на човешки животи.

„Цветът на рая” е истинско кинематографично сетивно преживяване. Той е далеч от всякакви авторски догми и не предлага така преследвания катарзис, познат от произведенията на съвременните западни кинематографии. Може да се твърди, че филмът е явление в съвременното авторско кино, което търси смисъл извън идеологията. Лентата легитимира „звука на тишината” като драматургичен инструмент. Много съвременни режисьори вече използват бавен ритъм, минимален диалог и естествен звук, но Маджиди го прави, преди това да се наложи като „стил“. Във филма звукът на липсата на вездесъщата специално написана филмова музика е по-силен от цял симфоничен оркестър. Това авторско решение директно резонира и в съвременното т.нар. бавно кино (slow cinema) и филмови произведения като „Земя на номади” (2020 г., реж. Клои Джао) и „Първа крава” (2020 г., реж. Кели Райхард).

Някога беше някак парадоксално, че филмът всъщност е дълбоко ирански и културно специфичен, но и изключително универсален. Той се появи в момент, когато американската кинематография в лицето на Холивуд сякаш бе победила в боксофиса всички останали национални кинематографии и тогавашното съвременно не-американско кино често се „изглаждаше за глобална консумация”, но „Цветът на рая“ – верен на собствения си драматургичен ритъм и киноезик, не се съобрази с този неокомерсиален закон. На фона на днешното дори авторско кино, което е подчинено на вездесъщите маркетингови прийоми и алгоритми, които гарантират възвръщаемост на вложените средства и достъп до облъчената аудитория, „Цветът на рая” предлага нещо наистина радикално – смирение.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.